Един пират вървеше начело към скално възвишение на около петдесет фута, което в никакъв случай не можеше да бъде различено от околността. Той взе разстоянието на две дълги крачки. Докато чакаха, една секция се плъзна настрани и от отвора излезе фигура, облечена в скафандър.
— Всичко е наред, Херм — каза навъсено един от пиратите. — Ето го. Сега е на твое разположение.
Гласът, който след това прозвуча в слушалките на Лъки, бе благ и уморен.
— Колко дълго ще бъде при мен, господа? — попита той.
— Докато дойдем да го вземем. И не задавай въпроси.
Пиратите се обърнаха и подскочиха нагоре. Гравитацията на скалата не можеше да направи нищо, за да ги спре. Те непрекъснато се смаляваха и след няколко минути Лъки видя кратко проблясване на кристали, когато един от тях коригира посоката си с малък ракетен пистолет. Той обикновено се използуваше с такава цел и бе част от стандартната екипировка на скафандъра. Газовото му захранване се състоеше от вграден в него патрон с въглероден двуокис.
Минаха няколко минути и задните ракетни двигатели на кораба дадоха червени отблясъци. Той също започна да се смалява.
Лъки знаеше, че е безполезно да се опитва да разбере посоката, в която се отправяше корабът, без да знае собственото си местоположение в космоса. А освен че беше някъде в астероидния пояс, не му бе известно нищо друго.
Той бе така силно погълнат от мислите си, че почти се стресна от тихия глас на другия човек на астероида.
— Хубаво е тук — рече той. — Така рядко излизам, че понякога забравям. Погледни там!
Лъки се обърна наляво. Точно малкото Слънце се показваше иззад острия ръб на астероида. За момент то стана твърде ярко, за да може да се наблюдава. Представляваше блестяща златна монета от двадесет кредитки. Небето си остана черно, както преди, а звездите светеха без да намаляват яркостта си. Така беше на един свят без въздух. Тук нямаше прах, който да разсейва слънчевата светлина и да маскира небето тъмносиньо.
— След около двадесет и пет минути ще залезе отново — каза човекът от астероида. — Понякога, когато Юпитер е най-близо, можете да видите също и него като мраморно топче със своите четири спътника, приличащи на искри, подредени във военен строй. Но това се случва веднъж на всеки три и половина години. Не му е сега времето.
— Тези хора ви наричат Херм — каза направо Лъки. — Това ли е името ви? Един от тях ли сте?
— Искате да кажете, дали съм пират? Не. Но ще призная, че може би съм техен съучастник. Името ми също не е Херм. Това е само термин, който те използуват изобщо за отшелниците. Моето име, сър, е Джоузеф Патрик Хенсън и тъй като ще си правим компания за неопределен период от време, надявам се, че ще се сприятелим.
Той протегна ръка в метална ръкавица и Лъки я сграбчи.
— Аз съм Бил Уилямс — каза той. — Споменахте, че сте отшелник. Да не искате да кажете, че през цялото време живеете тук?
— Точно така.
Лъки огледа жалката отломка гранит и кварц и се намръщи.
— Астероидът не изглежда много примамлив.
— Въпреки това ще се опитам да направя всичко, което зависи от мен, за да се чувствате удобно.
Отшелникът докосна участък от плочата или скалата, от която бе излязъл и част от нея отново се отвори. Лъки отбеляза, че ръбовете бяха скосени от вътрешната страна и облицовани с ластиум или някакъв подобен материал за осигуряване на херметичността.
— Няма ли да влезете, господин Уилямс? — покани го отшелникът.
Лъки влезе и скалната плоча се затвори зад тях, После светна флуоресцентна лампичка и разпръсна мрака. Тя разкри малък въздушен шлюз с размери колкото да побере двама души.
Замига една сигнална червена светдинка и отшелникът каза:
— Сега вече можете да отворите лицевото прозорче на шлема си. Тук има въздух. — И докато говореше, отвори своето.
Лъки последва примера му, поемайки чистия пресен въздух с пълни гърди. Не бе лош. Беше по-добър от този на борда на кораба. Без съмнение. А когато се отвори вътрешната врата на шлюза. Лъки ахна от учудване.
6. КАКВО ЗНАЕШЕ ОТШЕЛНИКЪТ
Толкова луксозни помещения Лъки рядко бе виждал дори на Земята. Беше дълго тридесет фута, широко двадесет и високо тридесет. Опасваше го балкон. Горе и долу стените бяха подредени с книги-филми. На една поставка бе инсталиран проектор, а на друга се намираше модел на Галактиката, подобен на скъпоценен камък. Осветлението беше изцяло индиректно.
Щом пристъпи в помещението, Лъки веднага почувства дръпването на гравитацията, създавана от псевдогравитационните двигатели. Тя не бе нормалната земна гравитация. Изглежда беше някъде между земната и марсианската. Налице беше възхитителното усещане за лекота и все пак притеглянето бе достатъчно, за да позволи пълна координация на мускулите.