Отшелникът беше свалил своя скафандър и го бе провесил над едно корито от бяла пластмаса. Покрилият го лед при влизането им от мразовития космос в помещението с топъл и влажен въздух можеше да се отцежда при топенето си.
Отшелникът бе висок и изправен, а лицето му — розово и гладко. Косата и рунтавите му вежди бяха съвсем бели, а ръцете му бяха покрити с изпъкнали вени.
— Да ви помогна ли да свалите скафандъра си? — попита учтиво той.
— О, не. Ще се оправя сам — дойде на себе си Лъки и бързо се измъкна от него. — Мястото, където живеете, е твърде необикновено.
— Харесва ли ви? — попита с усмивка Хенсън. — Бяха нужни много години, за да се направи да изглежда така. Това не е всичко, което има в моя малък дом. — Той изглеждаше изпълнен с тиха гордост.
— Представям си — рече Лъки. — Тук трябва да има мощна електроцентрала за светлина и отопление, както и за поддържане на псевдогравитационното поле. Трябва да имате въздухоочистител и принудителна вентилация, водни запаси, складове за храна и всичко друго, необходимо за живеене.
— Точно така.
— Животът на един отшелник не е лош.
Очевидно отшелникът беше и горд, и поласкан.
— Не би трябвало да бъде — отвърна Хенсън. — Седнете, Уилямс, седнете. Искате ли нещо за пиене?
— Не, благодаря — отвърна Лъки, разполагайки се в едно кресло. Неговите на външен вид нормални седалка и облегалка прикриваха меко диамагнитно поле, което поддаваше под тежестта му само до известна степен, след което получаваше моделирано по всяка крива на тялото му равновесие, — Освен ако можете да ми предложите чашка кафе?
— Не представлява никаква трудност — отвърна старецът и влезе в една ниша.
След няколко секунди той се върна с две димящи чаши, от които се носеше приятен аромат.
Страничната облегалка на креслото на Лъки се разгъна в тясна поличка при подходящото докосване от Хенсън с крак и отшелникът постави едната чаша в предназначената за тази цел вдлъбнатина. После направи пауза, за да се взре в по-младия мъж.
— Да? — вдигна поглед Лъки.
— Нищо, нищо — поклати глава Хенсън. Погледите им се срещнаха. Светлините в по-отдалечените части на обширното помещение отслабнаха, като достатъчно светла за виждане остана само една област, заобикаляща непосредствено двамата мъже.
— А сега ще извините любопитството на стареца — рече отшелникът. — Биха желал да ви попитам, защо сте дошъл тук?
— Не съм дошъл. Бях доведен — отвърна Лъки.
— Искате да кажете, че не сте от… — Хенсън направи пауза.
— Не, не съм пират. Поне още не.
— Не разбирам — каза Хенсън и остави чашата си. Изглеждаше разтревожен. — Вероятно казах неща, които не трябваше да казвам.
— Не се безпокойте за това. Имам намерение в най-скоро време да стана един от тях.
Лъки допи кафето си и после, подбирайки внимателно всяка своя дума започна да разказва за преживяното от качването си на „Атлас“ на Луната и продължи до настоящия момент.
Хенсън слушаше внимателно.
— И сигурен ли сте, че това искате да вършите, млади човече, след като сега се запознахте отчасти с начина им на живот?
— Сигурен съм.
— Защо, в името на Земята?
— Точно така. Заради Земята и заради това, което направи с мен. Тя не е място за живот. А вие защо сте дошъл тук?
— Страхувам се, че това е дълга история. Но ти не се безпокой. Няма да ти я разказвам. Преди много години купих този астероид като място за кратки отпуски и постепенно започнах да го харесвам. Продължих да разширявам помещението. Малко по малко донесох от Земята мебели и книги-филми. Накрая открих, че тук имам всичко необходимо за живот. Така че защо да не остана за постоянно?
— Наистина, защо не? Вие сте умен. Там, на Земята, е бъркотия. Твърде много хора. Твърде много долни служби. Почти невъзможно е да се избяга към планетите, а ако човек успее, това означава работа с физически труд. За човек няма по-добра възможност, докато не дойде на астероидите. Не съм достатъчно възрастен, за да се установя като вас. За младия човек е свободният и пълен с вълнуващи преживявания живот. Тук има място за шеф.
— Тези, които са вече шефове, не обичат младежите с шефски намерения в главата. Антън, например. Виждал съм го и знам.
— Може би, но досега си удържа на думата — рече Лъки. — Той каза, че ако победя този Динго, ще имам шанс да се присъединя към хората от астероиднте. Изглежда като че ли съм го получил.
— Изглежда само, че сте тук. Това е всичко. Какво ще стане, ако той се върне с доказателство или каквото той счете за доказателство, че сте човек на правителството?