— Няма да донесе.
— Ами ако донесе? Само за да се отърве от вас?
Лицето на Лъки потъмня и Хенсън, леко намръщвайки се, отново го погледна с любопитство.
— Не би го направил — отвърна Лъки. — Един здрав и силен мъж може да му бъде полезен и той го знае. Между другото, защо ме поучавате? Самият вие живеете на астероид и имате връзка с тях.
— Вярно е — сведе поглед Хенсън. — Не трябваше да ви се меся. Това е само защото съм тук сам от толкова дълго време. Склонен съм да говоря твърде много, когато дойде някой, само за да слушам звука от гласовете. Слушайте, време е за вечеря. Ще се радвам да вечеряте с мен в тишина, ако така предпочитате. В противен случай ще говорим за каквото искате.
— Благодаря ви, господин Хенсън. Разбирам ви.
— Добре.
Лъки последва Хенсън през една врата в малък килер, подреден с консервирана храна и всякакви видове концентрати. Нямаше нито една от познатите на Лъки фабрични марки. Вместо това съдържанието на всяка консервена кутия бе описано с ярко оцветени гравюри, които бяха неразделна част от метала.
— Прясното месо го държа обикновено в специално хладилно помещение. Знаете, че на един астероид можете да получите колкото искате ниска температура, но едва от две години мога да се снабдявам с този вид провизии.
Той избра от полиците половин дузина консерви плюс една кутия с млечен концентрат. По негово предложение Лъки взе от по-ниската лавица запечатана кутия от един галон с вода.
Отшелникът бързо нареди масата. Консервите бяха самоподгряващ се тип и се отваряха в чиниите с включената към тях отварачка.
— Имам отвън цяла долина запълнена с тези неща — каза леко забавлявайки се Хенсън, сочейки консервените кутии. — Т.е., те са изхвърлени там. Количество натрупано за двадесет години.
Храната беше добра, но странна. Приготвена бе на база мая, каквато произвеждаше само Земната империя. Никоя друга планета в Галактиката не бе така гъсто населена, с толкова много милиарди хора, за да развива тази земеделска култура. На Венера, където растяха повечето сортове мая, можеше да се произведе имитация на почти всякакъв вид храна: бифтеци, орехи, масло, захарни изделия. Те бяха толкова хранителни, колкото и истинските. За Лъки, обаче, на вкус не беше съвсем венерианска. Имаше един по-лютив привкус.
— Извинете любопитството ми — каза Лъки, — но всичко това струва пари, нали?
— О, да, аз имам малко. Имам инвестиции на Земята. Много добри. Чековете ми са винаги уважавани или поне бяха допреди две години.
— Какво се случи тогава?
— Корабите-снабдители престанаха да идват. Твърде рисковано стана заради пиратите. Това бе лош удар. Имах добър запас от повечето неща, но си представям какво е било на другите.
— На другите ли?
— На другите отшелници. Ние сме стотици. Те не всички са така щастливи като мен. Твърде малко от тях могат да си позволят да направят своите светове толкова удобни, но могат да уредят най-необходимото. Повечето са стари хора като мен с починали жени, израстнали деца. Странен и различен свят от хора, които сами се изселват. Ако имат някаква скромна първоначална сума, те могат да се сдобият с малък астероид. Правителството не ги закача. Всеки астероид с диаметър не повече от пет мили, на който искаш да се установиш, е твой. После, ако искат, могат да си купят субетерни приемници и да поддържат връзка с Вселената. А ако не искат, могат да си вземат книги-филми или да си уредят получаването на копия от новините, доставяни веднъж годишно от товарните кораби, или само да ядат, да почиват, да спят и да чакат да умрат, ако предпочитат последното. Понякога ми се иска да познавам някои от тях.
— А защо не познавате?
— Понякога имам чувството, че желая, но те не са хора, лесни за запознаване. В края на краищата, идват тук, за да бъдат сами, както и аз.
— И какво направихте, когато товарните кораби спряха да идват?
— Отначало нищо. Сигурно съм мислил, че правителството ще уреди положението, а имах и достатъчно запаси за месеци наред. Всъщност, при по-икономично изразходване на запасите бих могъл да изкарам и цяла година. Но тогава дойде пиратският кораб.
— И вие свързахте съдбата си с тях ли?
Отшелникът сви рамене. После се намръщи, сключи вежди и те приключиха вечерята в мълчание.
Накрая отшелникът събра чиниите и отварачките и ги постави в един стенен контейнер в нишата, водеща към килера. Лъки чу слаб стържещ звук на метал в метал, който бързо заглъхна.
— Псевдогравитационното поле не се простира до тръбата за отпадъци — поясни Хенсън. — Едно духване на въздух и те излитат навън в долината, за която ви говорих, дори да е отдалечена на една миля оттук.