— Искаш да кажеш, че това е корабът на Антън ли?
— Той или някой подобен на него. Това няма значение. Той ни загуби.
— В този момент — рече Лъки — сме точно на мястото, където трябваше да бъде скалата на отшелника, да кажем, плюс-минус сто хиляди мили.
— Тук няма нищо — възрази Бигман.
— Точно така. Гравитометрите не отбелязват астероидна маса никъде близо до нас. Намираме се в така наречената от астрономите „Забранена зона“.
— Хм, хм. Виждам — каза дълбокомислено Бигман.
Лъки се усмихна. Тук нямаше нищо за виждане. Поне за невъоръженото око една забранена зона в астероидния пояс не изглеждаше различно от друга негова част, наситена със скали. Ако на разстояние от сто мили не се случеше да има астероид, гледката беше същата. Звезди или приличащи на звезди обекти изпълваха небето. Нямаше начин да се определи дали някои от тях бяха астероиди, а не звезди поради недостига от време за няколкочасово внимателно наблюдение, от което да се види кои „звезди“ са променили относителното си положение или да се използува телескоп.
— Е, сега какво ще правим? — попита Бигман.
— Оглеждай окръжаващата ни среда. Това може да ни отнеме няколко дни.
Пътят на „Светкавичния Стар“ ставаше все по-изменчив. Той бе насочен в посока противоположна на Слънцето, навън от забранената зона и към близкото струпване на астероиди. Стрелките на гравитометрите подскочиха от притеглянето на далечната маса.
Един след друг в полето на екрана се плъзгаха мънички светове. Бяха задържани в него, докато направят пълен оборот около оста си и след това им се разрешаваше да го напуснат. Скоростта на „Светкавичният Стар“ беше намалена до относително пълзене, но милите продължаваха да отминават със стотици хиляди и милиони. Часовете течаха. Дузина астероиди се бяха приближили и отминали.
— Ти по-добре хапни — рече Бигман.
Но Лъки се задоволи със сандвичи и лека дрямка, докато двамата с Бигман наблюдаваха по ред екрана, гравитометрите и ергометъра.
После, когато на екрана се появи един астероид, Лъки каза с напрегнат глас:
— Аз се спускам.
Бигман беше изненадан.
— Това ли е астероидът? — попита той и се вгледа в неговата ъгловатост. — Позна ли го?
— Мисля, че да, Бигман. При всички случаи трябва да бъде изследван.
За да подведе кораба в сянката на астероида му бе необходим половин час.
— Задръж го тук — каза Лъки. — Някой трябва да остане в кораба и този някой си ти. Не забравяй това. Корабът може да бъде открит, но ако е в сянката със загасени светлини и двигател на минимална мощност, те ще бъдат изключително затруднени. Според ергометъра сега близо до нас няма кораб. Така ли е?
— Така е!
— Най-важното, което трябва да помниш е следното: В никакъв случай да не слизаш след мен. Когато свърша, ще се върна при теб. Ако до дванадесет часа не дойда или не се обадя, ще се върнеш на Серес с един доклад, след като снимаш астероида от всички страни.
Лицето на Бигман доби мрачно и решително изражение.
— Не — отвърна той.
— Ето докладът — продължи спокойно Лъки и измъкна една капсула от вътрешния си джоб. — Тази капсула е шифрована за доктор Конуей. Само той може да я отвори. Трябва да получи информацията, каквото и да се случи с мен. Разбра ли?
— Какво има вътре? — попита Бигман, без да посегне към нея.
— Боя се, че са само хипотези. На никого не съм казал за тях, защото дойдох тук, за да се опитам да събера доказателства в тяхна подкрепа. Ако не успея да направя това, поне теориите трябва да бъдат на сигурно място. Конуей може да им повярва и да ги предаде на правителството, за да действа съгласно тях.
— Не съм съгласен. Не искам да те оставя сам.
— Бигман, ако аз не мога да ти поверя това, което е наш общ дълг, няма да ми бъдеш от полза после, ако се измъкна невредим.
Бигман протегна ръка и капсулата бе поставена в нея.
— Добре — примири се той.
Лъки се спусна през безвъздушното пространство към повърхността на астероида, ускорявайки движението си с ракетния пистолет на скафандъра. Той знаеше, че астероидът има приблизително същите размери и форма. Беше доста неравен и цветът на огряваната от Слънцето част изглеждаше същият. Всичко това, обаче, можеше да се отнася за всеки друг астероид. Но на него имаше нещо, което не се повтаря така често.
От джоба на гърдите си той извади един малък уред, който приличаше на компас. В действителност това беше джобен радар. В него се намираше източник на радиовълни, който излъчваше къси радиовълни в почти всеки диапазон. Определените октави можеха да бъдат частично отразени от скалата и частично предавани на умерени разстояния. При наличие на дебел скален пласт отразеното излъчване активизираше стрелката на уреда. Ако скалният пласт беше тънък, каквато е например повърхността, под която се намира пещера или кухина, част от излъчването се отразяваше от нея, а част преминаваше в кухината и се отразяваше от по-далечната стена. В този случай се получаваше двойно отразяване, при което едната компонента биваше много по-слаба от другата. В резултат на едно такова двойно отражение стрелката реагираше с характерно двойно потрепване.