Никакъв звук, разбира се, не можеше да премине през вакуума, но земята под краката им леко завибрира в отговор на резките удари от сондата на ракетите, отблъскващи кораба от лунната повърхност.
— Това е добре — сбърчи чело Уилсън, — Мисля, че не е нужно да правя доклад. Във всеки случай е твърде късно.
Той бе забравил за печата на контролното табло.
Старт!
Облицованата отвътре с керамика яма-ауспух се отвори под „Атлас“ и главните ракети изляха яростта си в нея. Бавно и величествено корабът се повдигна и потегли на тласъци нагоре. Скоростта му се увеличи. Той прободе черното небе, смалявайки се докато се превърна в звезда между звездите и накрая изчезна.
Доктор Хенри погледна за пети път часовника си.
— Е, корабът замина. Трябва вече да е заминал — каза той, посочвайки циферблата с дръжката на лулата си.
— Нека се свържем с властите на космодрума — предложи Конуей.
Пет секунди по-късно те гледаха на видеоекрана пустия космодром. Ямата-ауспух беше още отворена. Дори при близката до абсолютната нула температура на лунния мрак тя още димеше.
— Корабът беше много хубав — поклати глава Конуей.
— Все още е много хубав.
— Мисля за него в минало време. След няколко дни ще се превърне в дъжд от разтопен метал. Той е обречен.
— Нека се надяваме, че някоя пиратска база също ще бъде обречена.
Хенри кимна мрачно.
Те и двамата се обърнаха, когато вратата се отвори. Беше Бигман.
— О, Боже — усмихна се той. — Та то било много приятно да се дойде в Луна-сити. Човек може да почувствува как теглото му намалява с всяка измината крачка. — Той тропна с крак и подскочи два-три пъти. — Виждате ли? Ако опитате това тук, където съм аз, ще се ударите в тавана и ще заприличате на един голям глупак.
— Къде е Лъки? — намръщи се Конуей.
— Зная къде е — отвърна Бигман. — Зная къде е той всяка минута. Слушайте, „Атлас“ току-що излетя.
— Това зная — отвърна Конуей. — А къде е Лъки?
— На борда на „Атлас“, разбира се. Къде мислите, че би могъл да бъде?
2. КОСМИЧЕСКА ПАПЛАЧ
Доктор Хенри изпусна лулата си и тя подскочи върху покрития с линолеум под. Той не й обърна внимание.
— Какво?
Конуей почервеня и кръглото му лице се открои на фона на снежнобялата му коса.
— Шега ли е това? — попита той.
— Не. Лъки се качи на борда му пет минути преди излитането. Аз разговарях с часовоя, едно момче на име Уилсън, и му попречих да се намеси. Трябваше да го предизвикам да се бием и щях да му дам да разбере — при тези думи Бигман нанесе един-два бързи юмручни удара във въздуха, — но той се отказа.
— Ти го остави? Не ни предупреди?
— Как бих могъл? Трябваше да правя каквото казва Лъки. Той каза, че трябва де се качи на кораба в последната минута и без никой да разбере. В противен случай вие и доктор Хенри бихте го спрели.
— Той го направил — изпъшка Конуей. — Господи, Гъс, трябваше да предвидя това, вместо да се доверявам на този маломерен марсианец. Бигман, глупако! Ти знаеш, че корабът е само една клопка!
— Разбира се. Лъки също знае. Той каза да не изпращате след него кораби, защото ще развалите работата.
— Така ли? До един час след него ще бъдат изпратени хора.
— Може би не трябва, Хектор — намеси се Хенри и хвана приятеля си за ръкава. — Ние не знаем какво възнамерява да прави, но можем да му вярваме, че ще се измъкне невредим, където и да е.
Конуей се облегна назад, треперейки от гняв и безпокойство.
— Той каза още, че трябва да го посрещнем на Серес и също, че трябва да контролирате нервите си, доктор Конуей.
— Ти… — започна Конуей, но Бигман побърза да напусне стаята.
Орбитата на Марс остана назад, а Слънцето непрекъснато се смаляваше.
Лъки Стар обичаше тишината на космоса. Откакто бе завършил висшето си образование и бе приет за член на Научния съвет, негов дом бе по-скоро космосът, отколкото която и да е планетна повърхност.
„Атлас“ бе кораб с всички удобства. Той беше снабден с провизии за цял екипаж, от които липсваше такова количество, което можеше да бъде обяснено с консумацията му преди достигане на астероидите. Корабът беше пригоден във всяко отношение да изглежда така, като че ли до момента на появяване на пиратите е бил напълно обитаем.
И Лъки ядеше синтетичен бифтек от венерианска мая, марсиански сладкиши и земни пилета без кости.
Ще надебелея, си мислеше той и наблюдаваше небето.
Лъки беше достатъчно близо до Астероидния пояс, за да забележи по-големите астероиди. Тук беше Серес, най-големият от всички, с диаметър близо петстотин мили. Веста беше от другата страна на Слънцето, но Джуно и Палас се виждаха. Ако трябваше да използува корабния телескоп, щеше да открие още хиляди други. Те бяха безброй.