— Имам бластер — предупреди го Лъки. — Ще го използувам само ако посегнете за вашия. Не мърдайте.
Пиратът отвори уста и отново я затвори.
— Ако искате да извикате останалите, действайте — продължи Лъки.
Пиратът го погледна подозрително и после извика приковал поглед в бластера му:
— По дяволите! Тук има човек с револвер!
Последва смях, а един глас кресна:
— Тихо!
В помещението влезе още един човек.
— Дръпни се настрана, Динго — заповяда той. Той беше със свален скафандър и на борда на кораба представляваше нелепа гледка. Дрехите му бяха ушити може би в най-модерния шивашки магазин в Международния град и повече подхождаха за официална вечеря на Земята. Ризата му приличаше на копринена и беше с лъскавина, която можеше да се получи само от най-добрия пластекс. Блясъкът й с цветовете на дъгата беше по-скоро неуловим, отколкото ярък, а плътно прилепналите до глезените му панталони се съединяваха с нея така добре, че като изключим украсения колан, те изглеждаха като цяла дреха. Той носеше маншети, които пасваха на колана му, и небесносин шарф на врата. Кестенявата му коса беше къдрава и изглеждаше добре поддържана. Той беше с половин глава по-нисък от Лъки, но от начина, по който се държеше, младият член на Съвета можеше да разбере, че всяко предположение за благ характер, направено на база на контешкия му костюм, би било съвсем погрешно.
— Казвам се Антън — представи се любезно новодошлият. — Би ли свалил оръжието си?
— Та да ме застреляте! — попита Лъки.
— Може би накрая, но не в момента. Бих желал първо да те разпитам.
Лъки стоеше неподвижно.
— Държа на думата си — продължи Антън и лека червенина се появи на бузите му. — Според хората това е единствената ми добродетел и държа твърдо на нея.
Лъки свали бластера си, а Антън го взе и го подаде на другия пират.
— Махни го, Динго, и излез оттук. — нареди той и се обърна към Лъки. — Другите пътници избягаха със спасителните лодки, нали?
— Това е очевидна клопка, Антън…
— Капитан Антън, моля — той се усмихна, но ноздрите му пламнаха.
— Добре, тогава, това е клопка, капитан Антън. Очевидно вие сте знаели, че на този кораб не е имало нито пътници, нито екипаж. Знаели сте дълго преди да се качите на него.
— Така ли? Как разбра?
— Вие приближихте кораба без да сигнализирате и без да отправите предупредителен изстрел. Не се движехте особено бързо. Игнорирахте спасителните лодки, а вашите хора влязоха безгрижно в кораба, сякаш не очакваха съпротива. Човекът, който първи ме откри, влезе в това помещение с добре закопчан в кобура бластер. Заключенията следват.
— Много добре. А какво правиш ти на един кораб без екипаж и пътници?
— Исках да се срещна с вас, капитан Антън.
3. СЛОВЕСЕН ДУЕЛ
— Е, вече се срещнахте с мен — каза Антън без да промени изражението на лицето си.
— Но не и на четири очи, капитане — отбеляза предпазливо Лъки.
Антън бързо се огледа. Дузина, негови хора със свалени в различен стадий скафандри се тълпяха в помещението, наблюдавайки и слушайки със зяпнали уста. Той почервеня леко и нареди с повишен тон:
— Отивайте да си гледате работата. Боклуци такива, искам пълен доклад за този кораб. И дръжте оръжието си готово за стрелба. На борда може да има и други хора. А ако някой бъде изненадан като Динго, ще бъде изхвърлен оттатък въздушния шлюз.
Започна бавно тътрене към изхода.
— Бързо! Бързо! — извика внезапно Антън. Направи ловко движение и в ръката му се появи бластер. — Ще броя до три и ще стрелям. Едно… две…
Всички мигновено изчезнаха.
Антън се обърна отново към Лъки. Очите му пробляскваха и дишаше ускорено през тънките си бели ноздри.
— Дисциплината е голяма работа — изсумтя той, — От мен трябва да се страхуват повече, отколкото от Земната флота. Тогава корабът е един ум и една ръка. Моите ум и ръка.