Сара издържа първата седмица учудващо добре. През деня имаше толкова много работа, а и непрекъснато трябваше да се намесва в караниците между жените за това, коя какво да свърши, че нямаше време дори да си отдъхне. Трябваше да пренася вода и да готви ядене за мъжете. Трябваше да окосят тревата и да я изсушат за тръстиковите покриви, да ушият дюшеци от ленените платове, които мъжете бяха донесли от Сан Николао.
И все пак тя виждаше Гидиън достатъчно често, за да й напомня за единствената нощ, която бяха прекарали заедно. Той искаше нейното мнение за това, как да планират къщите. Когато се нуждаеха от някаква помощ от жените, той идваше първо при нея и по цели часове разискваха и търсеха най-добрия начин да разпределят мизерните си средства.
Тя също си намираше поводи да го търси. Колкото и да се упрекваше за това, тя обичаше да го гледа как работи, как мускулите му играеха под блестящата от пот кожа. Той обикновено ядеше обеда си с нея под дърветата, като й поднасяше банани, които тя беше започнала да обича, и големи хапки свинско, току-що опечено на саморъчно изработените от Сайлъс шишове. Понякога пръстите му случайно докосваха нейните, когато си взимаха от яденето, но иначе той въобще не я докосваше.
Това би трябвало да улесни нещата. Но не се получаваше точно така. Нощем тя лежеше будна в каютата си и мислеше, че той спи в огромното си легло точно срещу нея. Понякога затваряше очи и си представяше как той плъзга пръстите си по раменете, гърдите и бедрата й… Друг път въображението й я отвеждаше дори още по-далеч и тя започваше да опипва собственото си тяло, а най-лошото бе осъзнаването, че той беше успял да я подтикне да върши такива развратни неща.
Втората седмица беше по-трудна. Сега вече, след толкова разправии и караници, всичко бе тръгнало като по вода. Всеки беше поел онази работа, която умееше да върши най-добре, и хората се трудеха усърдно за възстановяването на Атлантис. Така че времето, през което обсъждаше разни неща с Гидиън намаля, пък и нямаше много поводи да го търси. А и той не идваше вече всеки път на обяд, макар че ядеше с нея винаги, когато можеше.
Въпреки това тя чувстваше присъствието му навсякъде около себе си, дори когато той помагаше при строежа на жилищата или контролираше сеченето на дърветата. Тя намираше поводи да го вижда, после си измисляше оправдания за неоснователните причини, заради които го е търсила. След това започна да го докосва случайно… по ръката, рамото или лакътя. И, разбира се, не го правеше нарочно. Просто така се случваше. А когато го докоснеше понякога, той застиваше на мястото си и я поглеждаше с такива жадни очи, че това винаги я караше да дръпне ръката си като ужилена.
Вечер той започна да й носи подаръци — парфюмиран сапун, някакъв атлазен плат за шапчица, едно чудесно, като изваяно от човешка ръка, светлооранжево парче корал, който беше намерил с моряците си, докато ловяха риба. Но никога не й даваше нещо, което тя би сметнала за крадено, а това й сгряваше душата, защото той сигурно притежаваше безброй скъпоценности, с които можеше да я обсипе.
Понякога той се разхождаше по-дълго с нея по палубата и споделяше надеждите си за острова. И макар че бе решила да не допуска думите му да я впечатляват, ставаше точно обратното. И как можеше да не я вълнуват неговите мечти за едно общество, в което мъжете и жените ще могат да работят и да живеят свободно и няма да понасят жестокостите на безчувствени управници? И където наказанията ще отговарят на престъпленията, а хора като Ан няма да бъдат лишени от най-насъщните си потребности.
После идваше най-лошата част от нощта, когато той я изпращаше до вратата на каютата й. Тя почти винаги се надяваше, че ще я целуне и беше страшно разочарована, когато не го правеше. А като си легнеше, въображението й я отвеждаше там, където действителността свършваше. Не беше достатъчно да си спомня само ръцете му, когато я галеха. Сега вече мечтаеше да почувства и устните му върху своите. Първо си припомняше целувките му, после устата му, която докосваше гърдите й, корема й и дори най-потайното й място. Това беше наистина скандално и я караше да изпитва ужасен срам. Понякога дори се събуждаше и се улавяше, че опипва собственото си тяло по такъв неприличен начин, какъвто никога не си бе представяла, че може да съществува. Но Гидиън, проклет да е, беше твърдо решил въобще да не я докосва.
Но към края на третата седмица нещата започнаха да се променят. Той уж случайно се пресягаше да отстрани косите от очите й или я хващаше сутрин за ръка, за да я преведе по капитанското мостче. А когато обядваха заедно, което ставаше вече почти всеки ден, той, изглежда, изпитваше удоволствие пак уж случайно да се докосне до гърдите й, като протягаше ръка да вземе нещо, или сядаше толкова близо до нея, че краката им се докосваха.