Със сподавен вик тя се затича по капитанското мостче на „Сатир“, мина покрай сънливите, любопитни погледи на пиратите, които още дремеха на палубата. Тя се обърна и погледна зад гърба си, страшно изплашена, че може да го види зад себе си. Но за щастие не го видя никъде.
Въпреки това, едва когато влезе в каютата си и заключи вратата, тя се почувства в безопасност. И дори тогава трябваше да минат още няколко минути, докато успокои разтуптяното си сърце и престане да си въобразява, че чува стъпките на ботушите му по дъските пред вратата си.
През останалата част на деня тя го отбягваше. Не можеше да го погледне в очите след това, което бе видяла. Беше немислимо. И все си намираше някаква работа на кораба, помагаше на жените да извадят дюшеците от трюма на палубата, за да ги проветрят. Но не можеше да се отърве от мислите си… и еротичните образи, които я измъчваха.
Какво й бе станало? Как можеше, след като този мъж въобще не я докосваше, да мисли за него всеки момент от деня? Не беше честно.
Късно следобед, като не можеше да издържи повече, тя потърси Луиза, надявайки се, че нейният саркастичен език ще я вразуми донякъде. Луиза не обичаше Гидиън. Тя щеше да й припомни всичките му дефекти, Сара се нуждаеше в момента точно от това.
Когато отиде да търси приятелката си в корабната кухня, завари там само Сайлъс. Той мачкаше огромна купчина тесто за хляб върху посипаната с брашно маса.
— Луиза — заговори той, после спря и като вдигна очи, видя, че е тя. — А, Сара, мисля, че и ти ще можеш да помогнеш — каза той с обичайния си троснат тон. — Ела да доомесиш този хляб. Аз трябва да наглеждам месото да не изгори.
— Къде е Луиза?
Той повдигна рамене.
— Знам ли къде е отишла тази жена! Сигурен съм, че ще дойде скоро, но това тесто трябва да се доомеси сега. Да не повярваш, че Луиза ще изчезне, когато най-много ми трябва.
Неговото мърморене не можеше да заблуди Сара. Той беше влюбен до уши в приятелката й. И наистина, те двамата бяха станали неразделни през последните две седмици. Дори бяха помолили Гидиън, като капитан на кораба, да извърши тяхната сватбена церемония и бяха точно толкова заети със себе си, колкото всички други младоженци, които бе виждала. Това почти я изпълни със завист.
— Хайде, момиче, ела да ми помогнеш за хляба — повтори Сайлъс, като я приканваше с ръка към масата.
— Не знам как се меси хляб.
В дома й слугите вършеха тази работа. Но на Атлантис, където нямаше слуги, тя беше придобила доста умения, които никога не й бяха трябвали дотогава. Днес обаче тя не беше в настроение да научи нищо ново… освен как да престане да мисли за Гидиън.
— Хляб се меси много просто — каза Сайлъс, без да обръща внимание на протестите й. Той започна да удря по тестената топка, докато я сплеска, после я прегъна на две и продължи да я мачка. — Виждаш ли?
— Но аз ще го съсипя.
— Глупости! — Като я хвана за ръката с набрашнените си пръсти, той я заведе до масата. — Няма как да го съсипеш. Колкото повече удряш по него, толкова по-добре става. Ако го мачкаш по-силно, ще се надигне повече. Повярвай ми. Понася всякакви удари.
Тя загледа тестото скептично, но започна да повтаря неговите движения, първо предпазливо, после по-уверено. Тестото изглеждаше толкова жилаво, че нямаше опасност да го съсипе. Пък и нали той каза, че можело да понася всякакви удари.
Тя продължаваше да мачка и удря по тестото, но мисиите й пак бяха насочени към Гидиън. Какво да направи с него? Как да превъзмогне тази слабост, която я обземаше всеки път, когато бяха близо един до друг? Не беше прието това да се случва на уважавани дами. Мъжете изпитваха похотливи чувства към жените, разбира се, но само на падналите жени се позволяваше да имат подобни помисли спрямо мъжете. Или поне така я бяха учили. Тя вече започваше да мисли, че всичко, на което я бяха учили, е доста съмнително. Иначе как щеше да изпитва такава наслада в ръцете на един пират? А тя със сигурност беше изпитала точно това, не можеше да го отрече.
Какво трябваше да направи сега? Той бе казал, че тя трябва да поиска от него да я докосва. Но не можеше да си представи как да го направи. Та той може би дори не се интересуваше вече от нея. Възможно бе дори да е решил, че няма смисъл да си губи времето с една аристократка. Но само мисълта за това я караше да изтръпва от страх.
Тя удряше ожесточено с юмруци по тестото. Е, нямаше значение какво мисли той. Тя щеше да се върне в Лондон без него. Това беше неизбежно. Гласът на Сайлъс прекъсна мислите й.
— Почакай, момиче. Наистина ти казах, че няма да му навредиш, като го удряш, но това не значи да го съсипеш.