— Какво правиш тук? — залита тя заеквайки.
Смущението й го накара да се усмихне.
— Това е моята къща, забравила ли си?
— Да, но Сайлъс каза… — тя не довърши изречението си. Като погледна към кофата, тя добави: — Дяволите да го вземат тоя човек, защо се намесва!
— Кой се намесва?
— Сайлъс, този проклет лъжец! Каза, че ти трябвала тази кофа. Помоли ме да дойда да ти я донеса и спомена, че си отишъл на риболов с Барнаби. Явно е излъгал само за да ни събере заедно.
„Благодаря ти, Сайлъс“ — помисли си той. После пристъпи към нея, доволен, че тя не побягна както сутринта и се мъчеше да измисли нещо, за да я задържи по-дълго.
— Защо Сайлъс ще се опитва да ни събере? Не го е правил досега.
Това не предизвика реакцията, която бе очаквал. Тя се изчерви до корените на косата си.
— Защото двамата, с него… разговаряхме за тебе. — Тя вдигна глава и прикова поглед в него. — Той ми разказа за майка ти.
Гидиън се втрещи. Цялото удоволствие от това, че беше дошла при него, изведнъж се изпари. Майка му ли? Значи Сайлъс й е казал за майка му? Ама че проклет глупак! Като го пипне, Гидиън ще му оскубе брадата! Как е посмял да й каже за това! Като се отдръпна назад, той вдигна пемзата и глинения съд с пясъка и тръгна към другата стая, която използваше за спалня. Тя никога дотогава не се беше престрашила да влезе там и той се молеше да не го направи и сега. Последното, за което искаше да разговаря със Сара, беше за изоставилата го майка.
Но Сара тръгна след него, като явно не изпитваше вече никакво стеснение.
— Не ме е излъгал за това, нали? Майка ти наистина е била аристократка. И дъщеря на дук?
— Да. — Той се приближи до прозореца и се загледа навън с невиждащи очи. — И какво от това?
— Наистина ли е изоставила и тебе, и баща ти?
Глухо стенание се отрони от устата му. Той започна да стиска пемзата, докато кокалчетата на пръстите му побеляха. Усещаше нейното съжаление дори без да я е погледнал. Точно затова не бе пожелал да й каже. Не му се искаше да разбере за срама, който прикриваше, когато всъщност желанието му беше тя да изпитва други чувства към него.
— Така ли е направила? — повтори Сара.
Гидиън изпусна пемзата на земята и тя изтрополя. После я погледна.
— Да.
И точно както той очакваше, тя изглеждаше смаяна. В очите й се четеше безкрайно състрадание. Той потрепери, като видя това.
— Търсил ли си я някога? — запита тя. — Може би е съжалявала по-късно.
— Повярвай ми, не е съжалявала.
— Откъде знаеш?
— Просто знам.
Лицето й придоби упорито изражение.
— И само защото те е оставила веднъж, си решил да я отпишеш и никога…
— Беше изпратила едно писмо. — Дълбока мъка го прониза отново. Досега трябваше да се е преборил с тези чувства. Но защо му беше все още така болно? Той продължи, защото знаеше, че Сара няма да го остави на, мира, докато не й разкаже всичко. — Попитах за нея в британското консулство, когато бях на десет години. Знаех само първото й име, затова те помислиха, че ги лъжа… или че баща ми ме е излъгал, като ми е разказал тези неща за нея. И твърдяха, че няма такава английска лейди, която би избягала с домашния си учител.
След това баща му го беше набил по-жестоко, отколкото друг път, защото е ходил в консулството. Консулът явно беше уведомил Елиъс Хорн за тайното посещение на момчето, защото бе предположил, че бащата е пратил Гидиън там с не особено почтени намерения, и го бе предупредил да не пуска своя син хулиган да ходи вече в консулството.
— Няколко месеца по-късно пристигна писмо до баща ми от консулството — продължи да разказва той, като се мъчеше да говори по-спокойно. — Не знам, може би консулът наистина си бе дал труда да я потърси. Писмото беше от майка ми. Тя пишеше, че не иска да има… нищо общо с мене. — Той с мъка произнасяше думите. — Няколко години по-късно баща ми получи вест… че е починала, а семейството й не желаело да има занапред никакви връзки и с двама ни. Тогава баща ми започна да пие толкова, че накрая умря от това.
Дотогава Гидиън беше вече погребал всичките си детски надежди, че може да намери майка си и да я убеди да се върне при тях. Беше понасял мълчаливо пиянските побои на баща си, като знаеше, че той го бие само защото е неин син, както Елиъс обичаше често да се изразява.
Тогава Гидиън се бе заклел, че един ден ще си отмъсти на англичаните… на всички тях… за чувството им на превъзходство и липсата им, на какъвто и да е морал, а и защото смятаха, че могат да вършат безнаказано каквото им хрумне.
И той бе сдържал обещанието си, нали? Беше се подигравал с всеки благородник, когото срещнеше, и се бе молил някой от тях да се окаже неин роднина. Бе изпитвал голяма наслада всеки път, когато откъсваше бижута от врата на някоя надменна английска кучка.