Докато срещна Сара. Тя промени всичко.
— А тя не ти ли е оставила нещо? — настояваше Сара. Някакво завещание? Някакъв… знак, че е съжалявала за постъпката си?
Той се раздразни от нежеланието й да повярва, че една англичанка е способна на такова отвратително деяние. С припрени движения Гидиън свали колана си и го хвърли в краката й.
— Тази катарама на колана ми е единственото, което е оставила, и съм сигурен, че не е имала намерение да ми я дава. Беше нейна брошка, преди да я направя на катарама.
Сара се наведе и вдигна колана. Тя преобръщаше бавно катарамата в ръцете си. Той я гледаше, докато тя опипваше диамантите около масивния оникс в средата й, който беше изрязан във формата на конска глава.
— Сигурно си виждала много такива скъпи брошки в живота си — заговори той и не можеше повече да прикрива горчивината в гласа си. — И вероятно си имала няколко от този род.
— Да, имах. Но не съм ги искала. Нито пък съм ги очаквала. Те просто… ми бяха подарени, защото бях доведената дъщеря на графа. — Тя вдигна към него изпълнените си с тъга очи.
Той се опита да свие безразлично рамене, но нейните въпроси като че дълбаеха с нож старата му рана и беше трудно да се преструва на безразличен.
— Когато бях на пет години, все питах защо нямам майка и тогава баща ми показа тази брошка и ми разказа цялата история. Няколко дена по-късно аз я откраднах от него и я задържах. Както виждаш, никога не съм искал да повярвам… — той нямаше сили да довърши изречението си. Гидиън не бе искал да повярва, че майка му нарочно го е изоставила. Това беше прекалено болезнено за едно петгодишно дете. — Години по-късно, като разбрах, че той ми е казал истината, запазих брошката, за да ми напомня какво е сторила тя и каква жена е била.
— Не мога да го проумея. Как може една майка да изостави сина си? — В гласа й се почувства толкова много тъга, че той едва се овладя.
После заговори по-рязко, отколкото искаше.
— Не знам. Предполагам, че са й липсвали слугите, които да задоволяват всеки неин каприз. И е имала нужда от скъпи рокли, шампанско и карети с меки пружини. Липсвали са й пръстените, които да носи вечер на приемите…
Той спря, за да не се задави от обхваналата го горчивина. След това се отдръпна от нея и погледна към своя остров. Неговия остров! Само Атлантис можеше да излекува мъката от предателството на майка му.
Като продължи да говори след това, беше благодарен, че гласът му звучеше вече по-спокойно.
— Баща ми не е можел да й предложи нищо особено, сигурен съм в това. Той си изкарваше прехраната, но не можеше да се мери с нивото, на което е била свикнала тя. Когато се е запознала с него, той не е пиел или поне така ми каза. Пропил се едва след като тя го напуснала. Гласът му отново се изпълни с гняв. — Изглежда му е било трудно да разбере защо един съпруг и един син не могат да заместят някаква огромна къща, петдесет слуги и диамантени брошки, големи колкото префинения й благороднически юмрук.
Тя мълча доста дълго. Когато заговори накрая, гласът й се бе превърнал в сподавен шепот:
— Аз не съм като нея, Гидиън. Знам, че ме мислиш за такава, но…
— Не ми приписвай думи, които не съм казвал, Сара! — Той се обърна към нея със стиснати юмруци. — По дяволите, знам, разбира се, че не си като нея. Не си приличате ни най-малко! Повярвай ми, моята майка никога нямаше да тръгне да пътува с група каторжнички. Нямаше да цитира Аристофан пред един пират. Не би припаднала, като види змия, и със сигурност нямаше да помогне за потушаването на пожара. — Той си пое дълбоко дъх и прикова очи в нея. — Но и никоя друга благородница нямаше да направи подобни неща. Повечето от жените и дъщерите на графовете от корабите, които съм нападал, не проявяваха особена дързост или висок интелект.
— Нима можеш да ги упрекнеш? Вероятно са били изплашени до смърт.
Тя произнесе тези думи доста отбранително, което го накара да се усмихне леко. Такава си беше Сара, сега пък започваше да защитава група жени, които дори не познаваше.
— Може би. Но ти не се изплаши. Размаха юмрук срещу мене и каза какво мислиш. Признай си, Сара, ти не приличаш на повечето английски аристократки.
— Но ако не… ме мразиш заради това, което съм… защо не… искам да кажа… — Тя спря и цялата се изчерви.
Той я загледа напрегнато. Тя сигурно не искаше да каже това, което той си бе помислил.
— Какво не съм направил, Сара? — заговори той с внимателно премерен глас.