Тя пребледня.
— Не съм помислила за това. — После лицето й просветна. — Бихме могли да идем в Англия заедно, като се дегизираме, например. Никога ли не си искал да видиш, страната, в която си се родил? И да откриеш семейството си…
— Никога! Не и след това, което причиниха на мен и баща ми.
— Има и още нещо. Не си ли поне малко любопитен да разбереш дали баща ти е казал цялата истина? Не може ли да има и друга версия по този въпрос? Ами ако майка ти го е напуснала, защото я е биел или е правил друго ужасно нещо…
— И затова го е оставила да пребива мен? — запита той и се намръщи. — Та това е по-лошо и от онова, което баща ми каза.
Думите му като че я объркаха напълно.
— Да, но може да има нещо друго…
— Не. Видях писмото от нея. — Като хвана брадичката й, той я повдигна нагоре, докато срещна погледа й. — Защо задаваш всички тези въпроси за родителите ми? И какви са тия приказки за връщане в Англия, щом си толкова доволна, че ще се омъжиш за мене?
Тя се насили да се усмихне.
— Извинявай, Гидиън, но не мога да не се тревожа за брат си и за това, че сигурно се измъчва сега. Не че желая да те оставя. Искам само да го успокоя.
Той я изгледа продължително. Потискащ страх, че може да я изгуби, се разля по тялото му като силна отрова. Ако й забранеше да се свърже със семейството си, тя щеше да го намрази за това. От друга страна, ако й позволеше да изпрати писмо, щеше ли това да бъде достатъчно за нея?
— Ако му пиша, че съм жива и здрава — настояваше тя, — може би няма да се опита да ме намери.
— Не съм сигурен. Ако бях на мястото на брат ти, нямаше да се успокоя, докато не те намеря, и щях да набия на кол този дивак, който те е прелъстил.
Тя пребледня и долепи пръстите си до устните му.
— Не говори така. Няма да позволя на никой да те набива на кол, особено пък брат ми.
Внезапният страх, който се изписа в очите й, разсея донякъде опасенията му.
— Добре. Можеш да изпратиш писмо на брат си. Мисля, че в това няма нищо лошо.
Тя обви ръцете си около врата му и се притисна силно до него.
— Благодаря ти, Гидиън. Много ти благодаря.
Почувствал, че тя оценява великодушието му, той й се усмихна и като погледна разрошените й коси, започна да ги гали нежно.
— Мисля, че и другите жени могат да напишат писма до своите семейства, ако искат.
Тя вдигна глава и по лицето й се изписа истинска радост.
— О, Гидиън, това ще означава много за тях. Повечето си нямат никого, но някои ще искат да се свържат със семействата си, сигурна съм в това.
— Ще накарам някой от моите хора да пусне писмата в Сан Николао, като отидат да доведат свещеника тази седмица.
— Свещеник ли?
Той я целуна по покритото й с лунички носле.
— Да. Не мога да извърша сам брачния си обред, нали? Има един англикански пастор, който живее в Сан Николао и може да се съгласи да дойде за няколко дни. Пък и някои от другите жени може да искат да ги венчае свещеник.
— Не съм сигурна в това. — Тя опипваше с пръста си белега на гърдите му. — Мога само да кажа, че някои от тях дори не са прекрачвали прага на църквата.
— А, значи така, госпожице Уилис — отвърна той закачливо, — значи признавате, че не всички ваши толкова ценни каторжнички са чисти като момини сълзи?
Тя се намръщи като буреносен облак и заби пръст в гърдите му.
— Вие, господине, нямате право да критикувате никого, че не е чист като момина сълза. След като сте плячкосвали кораби, похищавали сте жени и… — Той заглуши думите й с целувка, като я придърпа към себе си, докато тя блажено се надвеси над него. Устните й отвръщаха с желание на целувката му и се разтвориха сладко за набезите на езика му. Да, помисли си той, докато възбудата му отново го обземаше и почувства, че тя нетърпеливо го очаква. Така трябва да се справя със Сара, като я целува, докато забрави за какво е била ядосана. И да я люби, докато заличи от ума й всичко, свързано с тези проклети каторжнички, с Англия и с нейния доведен брат.
Особено с доведения й брат. Защото го глождеше някакъв страх, че това не е последният им разговор за този проклет английски граф.
Глава 22