Тя го наблюдаваше и бучка заседна в гърлото й. Той щеше да бъде много добър баща. Представяше си как се боричка на пясъка със собствения си чернокос син или с дъщеричката си с големи очи. Тя страшно се радваше, че ще се омъжи за него.
Сега се боеше само Джордан да не развали всичко.
Лицето й изведнъж просветна. Но той, разбира се, можеше и да не пристигне. Хубавото беше, че Гидиън си промени решението и тя можа да изпрати писмо на Джордан и да му пише да не идва. Ако й провървеше, то щеше да стигне до него навреме, за да го убеди, че тя е добре и няма нужда да идва да я вземе. Пък и само три седмици бяха изминали, откакто Пети беше заминал, а той едва ли бе намерил кораб да отплава от Кабо Верде за Англия. А може писмото й даже да пътува със същия кораб, с който се връща Пети.
Пък дори писмото да стигнеше в Англия след заминаването на Джордан, докато той пристигне на острова, щеше вече да е късно. Свещеникът щеше да дойде след два дни и тогава тя и Гидиън щяха да се венчаят и вече никой нямаше да може да ги раздели. Дори Джордан не можеше да очаква, че тя ще остави съпруга си, мъжа, когото обича.
Мъжът, когото обича! Болка прониза гърдите и. Тя толкова обичаше Гидиън, че понякога мислеше, че ще се поболее. Това й стана ясно през нощта, когато той й бе разказал за майка си и я беше любил толкова сладко, че сърцето й се бе свило от мъка. Тя искаше да му го признае тогава, но изпитваше съвсем нови, непонятни чувства и нямаше да издържи, ако той не й отговореше със същото. Той все още не й беше повярвал изцяло, независимо какво говореше, и нямаше да се почувства напълно сигурен, докато не се оженят.
Как се беше случило това? Откога най-важната цел в живота й беше да направи щастлив един бивш пират? Тя не знаеше, дори нещо повече, това не я интересуваше. Чувствата й нямаше да се променят. Затова се беше съгласила да се омъжи за него. Нямаше смисъл повече да се залъгва, че може с радост да отплава с Джордан, ако той дойдеше да я вземе. Нямаше да може вече да остави Гидиън, както не можеше да спре да диша.
Пък и нямаше желание да заменя спокойната атмосфера на Атлантис с Лондон. В Лондон тя винаги изпитваше чувството, че се опитва с пръсти да запуши пробита водосточна тръба, за да спре мръсната струя от бедност, престъпления и смърт да залеят града. Хората от нейната обществена прослойка не само не й бяха оказали голяма помощ, но дори й се бяха присмивали за усилията, които полагаше. Колкото и упорито да се бореше тя, винаги имаше повече загуби, отколкото печалби.
Затова пък на Атлантис можеше наистина да помага на хората. Жените бяха започнали да разчитат на себе си донякъде и благодарение на нея. А мъжете проявяваха повече уважение към жените, питаха ги за желанията им и проявяваха дребни жестове на внимание, с което печелеха симпатиите на своите любими. Мъжете и жените заедно бяха започнали да изграждат нещо наистина трайно. Тя се радваше, когато гледаше как хора, които са били отхвърлени от своите страни, сега си възвръщаха самоуважението и намираха полезна цел в живота си. Всеки ден тя се събуждаше и копнееше да започне новият ден, за да може да изследва още нещо от острова и да намери нови интересни неща, които да сподели с Гидиън.
Имаше само едно нещо, за което се чувстваше виновна, а то бе, че не успя да убеди Гидиън да остави жените сами да решат съдбата си. И двамата избягваха въпроса за женитбите, като че се бояха да не прережат тънката нишка на щастието, която ги свързваше. Но тя трябваше да постави този въпрос много скоро. Месецът, който беше дал за размисъл, изтичаше след два дена и макар че повечето жени си бяха избрали вече съпрузи, имаше и такива, които се плашеха от женитба или не я искаха, особено онези, които бяха оставили в Англия своите предани съпрузи или любими мъже.
Но тя вярваше, че като обясни това на Гидиън, той ще направи изключение за тях. През последните седмици тя бе разбрала, че той е разумен човек, способен на голямо великодушие. Стремеше се към нещо по-добро за всички и беше готов да направи каквото е необходимо, за да го постигне. И щеше да разбере, че тя е права, когато му докаже, че така е най-добре за колонията.
Той накара децата да насядат около него и започна да им разказва някаква приказка за Едноокия Джак, корабния папагал, който обичал да яде солено говеждо. Като ровеше несъзнателно с ръка в пясъка, тя го гледаше със свито сърце и много й се искаше да запамети всяка негова черта. Бузата му с белега, който навремето й се бе сторил ужасен, а сега й беше толкова скъп… Неговите безцеремонни, сръчни пръсти, които й бяха доставили невероятна наслада през последните няколко дни, и голите му крака с черните косми по пръстите. О, да, тя го обичаше отгоре до долу. И макар че той още не й беше казал, че я обича, тя знаеше, че и това ще стане. Трябваше да й го каже. Тя нямаше да допусне той да не я обича.