— Интересуваш ме само ти, Сара. Няма да мръдна оттук без тебе.
— Не искам да заминавам! Не чу ли какво ти казах?
— Чух. Но вярвам, че не го мислиш сериозно. — Гласът му прозвуча помирително. — Войниците познават това явление. Случва се с хората, когато са в плен. Откъснат ли ги от обществото, те губят перспектива и като че започват да проявяват разбиране и да гласуват доверие на своите похитители. Но след като ги спасят, разбират, че не са били съвсем нормални през този период.
— Не са били съвсем нормални ли? Как мога да те накарам да разбереш? Аз съм напълно нормална. И знам какво върша.
— Докажи ми го тогава. Ела с мен в Англия, Сара. Остави тези негодници в тяхната колония. — Той сложи ръце на хълбоците си. — И ако след няколко седмици изпитваш същите чувства както сега, ще те върна обратно тук.
— Не, няма да ме върнеш. Познавам те, Джордан. Дори когато си грешил, ти никога не си си признавал. Ще ме отведеш оттук, а после ще започнеш да намираш извинения защо не можеш да ме върнеш. — Тя го гледаше с умоляващ поглед. — Ако ме насилиш да замина с тебе сега, това ще ме съсипе, чуваш ли? И ще те намразя. Уверена съм в това.
Думите й го накараха да трепне, но само за секунда. После лицето му отново стана непреклонно.
— По-добре да ме мразиш сега, отколкото после да съжаляваш, че си останала тук. Ако не дойдеш с мене, уверявам те, че ще пленя всички тези пирати и ще ги върна в Англия заедно с жените. Имам достатъчно хора и оръжия да го направя.
Тя потрепери при мисълта какви опустошения могат да нанесат на острова неговите хора с техните оръдия. Но как можеше да го спре? И как да го накара да разбере, че тя наистина знае какво прави?
Внезапно изшумоляване на клоните под тях стресна и двамата. Пети идваше откъм дърветата и водеше Ан за ръка.
— А, ето ви! — измърмори Джордан. — Крайно време беше. Трябва да тръгваме.
Пети погледна към Ан, после се изпъчи.
— Аз и Ан ще останем тук. Няма да се върнем в Англия с вас, господарю.
Джордан сви ръцете си в юмруци.
— Да не сте полудели всички тук? Какво ви е направил този пират, омагьосал ли ви е?
— Аз не мога да се върна в Англия, милорд — прошепна Ан, като гледаше Джордан със страхопочитание. — Там веднага ще ме изпратят пак в Нов Южен Уелс. Или ще трябва да се крия до края на живота си от съдията. А Пети не иска да поеме такъв риск. — Тя погледна влюбено към своя любим. — Той предпочита да остане с мене тук, отколкото да замине в Англия без мене.
— Слушайте какво, госпожице Морис — заговори Джордан, — сигурен съм, че мога да поговоря с някои хора и ви уверявам, че няма да се наложи да ви депортират отново.
— Не е само заради това, милорд — намеси се Пети. — Тук е… наистина хубаво място. Последния път останах само един ден, но и то беше достатъчно, за да разбера, че ще си създадем хубав дом. Мене нищо не ме очаква в Англия. Томи не се нуждае от мене. Той си има свое семейство. Ако се върна там, ще трябва да плавам по моретата доста години, за да събера пари за една малка къщичка, а и повечето време ще живеем разделени с Ан. А тук не се боя, че ще работя малко по-тежка работа, защото ще мога да имам всичко, което пожелая. — Той погледна Ан с обожание. — Всичко!
— А какво мислиш, че ще направи пиратският капитан, като те открие тук, след като ние заминем? — попита Джордан заядливо.
Очите на Пети се разшириха от ужас.
— Честно казано, милорд, не знам. Но той е разумен човек. Като му обясня, че е трябвало да изпълня дълга си към госпожица Уилис, той ще ме разбере.
Сара не беше толкова уверена в това, но нямаше желание да охлажда ентусиазма на Пети.
— Видя ли за какво ти говорех, Джордан? — запита Сара троснато. — Дори твоят слуга не иска да напусне Атлантис.
— Атлантис! — изсумтя Джордан. — Ама че име за такава пиратска бърлога! Гърците щяха да се обърнат в гробовете си, ако можеха да чуят това. — После той погледна Пети. — Тогава остани. Само се надявам, че ще доживееш до утре сутринта, за да се наслаждаваш на този остров. — След това се обърна към доведената си сестра. — Но ти, скъпа моя, ще дойдеш с мене. Иначе се кълна, че ще открия тоя твой проклет пиратски капитан и ще отделя чаровната му глава от предателското му тяло!
Тя се вгледа в лицето на доведения си брат и сърцето й изтръпна от ужас. Ако не заминеше, той щеше да убие Гидиън или щеше да го отведе като пленник, а то бе все едно, че го убива. А да не говорим и за това как хората, на Джордан можеха да съсипят острова и неговите обитатели.
— Ако тръгна с тебе сега, ще се закълнеш ли, че ще заминем, без да закачаш никой тук? Кълнеш ли се, че няма да кажеш на никого за това място? — Това не бе идеалното разрешение, но беше най-доброто при сегашните обстоятелства. Идването на Пети тук беше като отварянето на кутията на Пандора, а сега Сара не беше в състояние да върне назад развитието на нещата.