След кратко колебание Пети кимна с глава. После Ан го последва.
Сърцето на Сара се сви от мъка. Като ги накара да се закълнат, тя знаеше, че Гидиън сигурно ще страда много. Но предпочиташе той да се измъчва известно време, отколкото да го арестуват, щом навлезе в английски води. В Англия неговата присъда щеше да бъде кратка, жестока и безпощадна. Тя не можеше да понесе дори мисълта за това.
— Хайде, Сара — настоя Джордан нетърпеливо. — Наредих на моите хора да нападнат острова, ако не се върна на „Дифайънт“ до дванадесет часа на обяд.
— Добре. — Тя прегърна Ан, после Пети. — Ще се върна! — обърна се тя и към двамата с насълзени очи. — Това може да стане и след месеци, но ще се върна на Атлантис при първа възможност.
След като тя тръгна, Джордан я изгледа гневно.
— Държиш се така, като че те водя на екзекуция, а не като че се връщаш при семейството си в истинския си дом.
— При семейството си ли? Винаги съм смятала, че ти си моето семейство, Джордан. — Тя гледаше напред с безразличен поглед и почти не забелязваше накъде вървяха. — Но сега… започвам да те смятам за свой тъмничар. И се боя, че това ще продължи до деня, в който ме върнеш обратно тук.
За пръв път брат й прояви благоразумие да не отговори.
Глава 23
Когато мъжете, които бяха тръгнали на лов, стигнаха до брега рано вечерта, настроението им беше много добро. Носеха на раменете си няколко убити прасета, а в торбите им тежаха няколко яребици. Като се перчеха и шегуваха, те вървяха самоуверено към огнището, което бяха направили на открито, и имаха голямо желание да пийнат и по някоя бира.
Но Гидиън не искаше бира. Той искаше Сара. Нямаше търпение да й каже за водопада, който бяха открили в края на портокаловата горичка. И вече кроеше планове как ще отидат с нея там на следващата сутрин. Щяха да се къпят при водопада, после да ядат портокали и накрая щяха да се любят в усамотената гора.
Като прехвърли малката брезентова торбичка от едната си ръка в другата, той си мислеше за подаръците, които й носеше: едно изтъркано камъче от блестяща скала, няколко портокала и една изящна малка миниатюра от слонова кост. Особено беше горд с последното. Миниатюрата беше чудесна и на нея беше изобразено крайбрежието на Атлантис. Това беше един малък, ръчно изработен предмет от слонова кост, не по-голям от палеца му. За него той бе дал на един от своите хора най-хубавия си ловджийски нож. И беше сигурен, че тя много ще го хареса, защото едва ли бе виждала в живота си по-красиво нещо.
Но къде беше тя? Той беше напълно сигурен, че ще го чака тук. После погледна към къщичката им и видя, че лампата на прозореца свети. Изглежда вече се бе прибрала в техния дом. А ако е там, беше най-добре да иде веднага при нея. Като видя Луиза, която стоеше край огнището и мълчеше, той даде знак на мъжете, които носеха прасетата върху коловете, да излязат напред. Усмихнати до уши, те положиха убитите животни в краката й като крале, които поднасят скъпоценности на някоя кралица.
— Добре ще се нахраним тази вечер, Луиза — заговори Гидиън и хвърли в краката й още една торба, после продължи:
— Опечете първо яребиците. Ще ядем от тях, докато чакаме да се опече свинското. И не позволявай на твоя мъж да ги развали с нескопосното си готвене, чу ли ме? Ти умееш да печеш добре свинското. Да видим как ще го направиш сега.
— Така е! — съгласи се Сайлъс, който стоеше близо до Гидиън. Той бе изпил повече алкохол от това, което можеше да понася, и затова хич не го интересуваше дали яденетата му не са особено качествени. — Момичето явно умее да пече свинско, нали? — Той й хвърли един сластолюбив поглед. — Пък и я бива не само за това. Вярвайте ми, това е истината, момчета.
Мъжете се сбутаха, намигнаха си и се изкикотиха, после погледнаха крадешком към Луиза, за да видят каква ще бъде нейната реакция. При такъв коментар обикновено тя цялата се изчервяваше и му отвръщаше много остро.
Тъй като нейните жлъчни забележки доставяха голямо удоволствие на мъжете, те винаги с нетърпение очакваха да чуят как ще отговори тя на техните грубовати закачки.
— Престани вече, Сайлъс! — отвърна тя вяло.
И тъй като не каза нищо повече, Сайлъс я запита:
— Само това ли ще кажеш, бе момиче? — Той се облегна на рамото на Гидиън. — Какво мислите за това, момчета? Успял ли съм най-после да укротя тази дребна женичка?