Тя тропна толкова силно с крак по пода на каретата, че пружините й се разтърсиха.
— Но аз не искам нищо друго! За каква ме смяташ, че да приема нещо в замяна на мъжа, когото обичам?
Като изскърца със зъби, той се загледа през прозореца в мъгливата лондонска нощ.
— Не си ли се чудила защо този пират мрази толкова благородниците? Откъде знаеш, че няма да си промени решението за теб един ден заради тази неоснователна омраза?
— Не е неоснователна! Тя е… тя е… — Сара спря и не пожела да му разкаже за миналото на Гидиън по същата причина, поради която се бе въздържала много пъти досега. Защото знаеше, че Джордан няма да повярва на този разказ. Щеше да помисли, че е пак някаква лъжа, която Гидиън е измислил, за да спечели съчувствието й. А това, че Гидиън никога не бе потърсил семейството на майка си, щеше да направи тази история още по-невероятна в очите на брат й. Той не би повярвал, че един пират може да бъде толкова горд, та да не желае да рискува да се почувства унижен, като разбере, че семейството на майка му продължава да не го иска. Затова тя трябваше да разбере истината, преди да я каже на Джордан.
Сара несъзнателно докосваше закопчалката на чантичката си.
— Повярвай ми, като ти казвам, че има основателни причини за тази омраза.
Те пътуваха мълчаливо известно време, преди той да заговори отново.
— Значи продължаваш, като преди, да искаш този пират за съпруг?
— Да. И няма да си променя решението, независимо на колко бала ще ме замъкнеш.
— Защо тогава се съгласи да дойдеш с мене?
Тя отбягна погледа му.
— Имам да свърша… една работа.
— Работа ли? Каква работа?
Тя се колебаеше какво да му каже, после реши да му разкрие само част от истината.
— Искам да се срещна с лейди Дрейдън, а ми казаха, че щяла да присъства на бала тази вечер. Трябва да поговоря с нея за нещо.
— Свързано с Дамския комитет ли? Знам, че тя е голяма филантропка.
Сара веднага се залови за това извинение.
— Да. Свързано е с Дамския комитет.
— Ще е трудно да я откриеш. Сигурно ще има много хора.
— Няма значение. Все някак ще я намеря.
Сара щеше да го стори. Дори ако се наложеше да заговорва всяка възрастна дама на бала. Трябваше да намери начин да открие дали лейди Дрейдън е майката на Гидиън. Това беше най-малкото, което можеше да направи за мъжа, когото обичаше.
Гидиън се качи на „Сатир“ и спря при перилата, където беше целувал Сара през нощта след пожара. Нощта, когато тя му се беше отдала толкова страстно. Смазваща тежест като че се беше стоварила върху гърдите му, тежест, която го измъчваше, откакто тя бе заминала. Колко време беше минало оттогава? Три седмици ли? Или четири? Той не беше сигурен. Последния месец живееше в поредица от безсънни нощи и крайно напрегнати дни. Караше хората си да работят толкова много, че накрая Барнаби го помоли да ги остави да си отдъхнат известно време. Но Гидиън искаше да построят къщите, а когато ги довършат, щяха да започнат да строят училище и църква.
В живота си сега той имаше само една цел — да направи Атлантис съвършен във всяко отношение. Тогава светът щеше да научи за неговата утопия, за мястото, където мъжете и жените ще живеят заедно и свободно, без тиранията на несправедливи управници. Светът щеше да научи и тя щеше да чуе за това. И щеше да разбере, че е успял, въпреки заминаването й, и тогава щеше да се проклина за това.
Той удари с юмрук по перилата. Кого заблуждаваше? На нея сигурно й е безразлично какво ще стане с Атлантис. Беше се махнала оттук и изглежда само това беше важно за нея. Всичко, което бе казала, че иска да го възстановят и да помогне за развитието му, са били само празни думи, за да не разбере той нейните планове. А той й бе повярвал! Като безумно влюбен глупак той бе повярвал на всяка нейна дума!
Свали ръцете си от парапета и си тръгна, но погледът му попадна на неговата къща. Това беше единствената недовършена постройка на острова. Не беше я докосвал, откакто тя бе заминала. И какъв смисъл имаше? Без Сара не му трябваше къща. Тя беше единствената жена, за която той бе искал да се ожени, и сега, когато си беше отишла…
Сега, когато си беше отишла, нямаше значение как ще изглежда неговата къща, кога ще се храни или какви успехи ще постигнат на Атлантис. Нищо нямаше вече значение.
По дяволите, защо не можеше да заличи тази жена от мислите си? Всичко му напомняше за нея. Като отрежеше грозд банани от някое дърво, той си спомняше колко много ги обичаше тя. Всеки път, като видеше бяла бродирана блуза или червени коси, сърцето му подскачаше. Докато разбереше, че не е тя. И никога нямаше да бъде тя. Сара си бе отишла и независимо какво беше казала, нямаше да се върне тук. Беше глупаво да се надява на това. Той извади нейния медальон от джоба си и го загледа. Гидиън не знаеше защо го бе задържал. Докато го прехвърляше в ръцете си, той си спомни как тя постоянно го опипваше, като говореше с него, а тънките й пръсти превъртаха синджирчето в една или друга посока. Трябваше да хвърли този проклет медальон в океана. Той олицетворяваше лъжата, че тя ще се върне, една от многото лъжи, които му бе наприказвала, за да го залъгва, докато пристигне помощ за нейното спасяване.