Горчива бучка на съжаление заседна в гърлото му. Той се опита да я преглътне. Мъжът на Моли едва ли някога е щял да отиде в Нов Южен Уелс, а тя сигурно е щяла да вземе друг мъж, дори и само за да издържа децата си.
Но макар и да търсеше оправдание, това не намаляваше неговата вина. Малката Джейн нямаше да може да разбере тези подробности. Тя знаеше само, че преди е имало надежда баща й да иде при тях, а сега това бе станало невъзможно.
И за пръв път той осъзна това, което Сара го бе карала да разбере. Че не всички жени искат да останат тук. Някои от тях не бяха доволни, че ще се омъжат, без да имат думата по този въпрос. Никак не бяха доволни. А други се чувстваха направо нещастни. Защото трябваше да се примирят, че ще загубят завинаги любимите си мъже в Англия.
И за всичко това беше виновен той и неговите големи утопични планове. Утопия ли? Когато преди време той бе казал пред Сара, че Атлантис е утопия, тя му бе казала: „Утопия, където мъжете ще имат всички права на избор, а жените ще бъдат безправни“. Тя беше права, а грешката беше негова. Сега разбираше, че една утопия, където само половината от хората ще имат право на избор, не струва особено много.
— Мама каза, че вече трябва да се държа като голямо момиче — продължи да говори Джейн и сълзи блеснаха в красивите й зелени очи. — Каза още, че трябва да се науча да обичам новия си баща. — Тя го погледна така, че сърцето му се сви. — Но моят татко много ми липсва. И не искам да имам нов татко.
Като остави бутилката с рома върху бюрото, той седна на леглото до Джейн. Обгърна с ръка малките й раменца и я притегли към себе си.
— Не се тревожи, миличка. Не е нужно да имаш нов баща, ако не искаш. Аз ще се погрижа за това.
Тя се сгуши на рамото му и тихо подсмръкна.
— Нямам нищо против ти да ми станеш татко. Но нали ще се жениш за госпожица Сара? Когато се върне тук.
Тя го каза с такава увереност, че сърцето го заболя.
— Да, когато тя се върне тук — повтори той с приглушен глас.
В този момент Барнаби нахълта в каютата.
— Капитане, моля те, ела веднага. Моли ще ражда. — Той погледна към детето, после махна с ръка на Гидиън да излезе пред вратата. Щом капитанът излезе навън, Барнаби започна да шепне: — Нещо не е наред. Изглежда няма да я бъде и вика детето, затова го доведи, като идваш.
В този момент Гидиън забрави за бутилката с рома, за която беше дошъл. Забрави предателството на Сара и собствената си мъка. Остра болка го прониза и като грабна на ръце малката Джейн, той хукна заедно с Барнаби.
Глава 25
„Начинът на държание на мъжете на дадена възраст се определя в по-голяма степен, отколкото си даваме сметка, или сме склонни да признаем, от поведението на жените, а това е един от основните лостове, които всъщност движат голямата машина на човешкото общество“
Джордан беше прав, мислеше си Сара, като гледаше претъпканите с хора зали на луксозния дом на Мерингтън. Беше невъзможно да намери лейди Дрейдън сред тази навалица. През последните два часа тя безуспешно се бе опитвала да я открие. Но тъй като лейди Дрейдън не се явяваше често на обществени места, малцина я познаваха. А щом Сара намереше някой, който я познаваше, и го помолеше да й я покаже, все отговаряха, че за малко я е изпуснала. Тази дама беше просто неуловима като полъх на вятъра в тиха нощ. Много разочарована, тя тръгна към балкона, за да подиша чист въздух. Няколко минути по-късно една жена също излезе на балкона. Двете се погледнаха и се поздравиха с кимване на глава, но няколко минути стояха безмълвни и потънали в своите мисли. Но точно когато другата жена се обърна, за да се върне в балната зала, медальонът, който носеше на врата си, попадна под лъчите на светлината и привлече вниманието на Сара.
Той имаше формата на конска глава от оникс, заобиколена от диаманти. И макар да беше по-малка от тази на Гидиън, беше нейно същинско копие.
Кръвта на Сара забуча в ушите й.
— Лейди Дрейдън?
Жената се спря и я изгледа стреснато.
— Да? Извинете, познавам ли ви?
Сара я гледаше с нарастващо вълнение. Това беше тя! Носеше същото бижу и дори цветът на лицето й беше същият. Със същите гарвановочерни коси, макар и вече прошарени, и очи, подобни на сини зюмбюли, лейди Дрейдън наистина можеше да бъде майката на Гидиън.
Но откъде да започне? Сара беше репетирала тази среща сто пъти, но сега, когато жената стоеше пред нея, тя се чувстваше объркана. А в никой случай не трябваше да я изпуска.
— Казвам се Сара Уилис. Доведена сестра съм на граф Блекмор. — Сара преглътна мъчително. — Възхищавах се на вашия медальон.