Той намери Сайлъс в кухнята и му предаде какво е наредила Куини. На печката имаше чайник с гореща вода. След като го свали от огъня, той се приближи до Гидиън.
— Изглеждаш блед като мъртвец, капитане. Тя доста се мъчи, нали?
Гидиън погледна възрастния човек с уплашени очи.
— Може дори да умре. И бебето също. — Той удари с юмрук по масата, като че се отвращаваше от себе си. — И за всичко това съм виновен аз, чуваш ли? Трябваше да доведа тук лекар и акушерка. Но какво разбирам аз от нуждите на жените? Не знам нищичко, дяволите да ме вземат! Сара е била права. Никога не съм се съобразявал с техните нужди. Нищо чудно, че ме напусна.
Като остави чайника, Сайлъс потупа Гидиън по рамото, после отиде при бюфета и му наля чаша уиски.
— Хайде, стига, успокой се сега и изпий това. Положението не е чак толкова страшно. А госпожица Сара не те е напуснала, защото е била разочарована от теб. Отишла си е, за да оправи един семеен въпрос. После ще се върне. Щом е казала, че ще се върне, аз й вярвам.
— Няма да се върне! — каза Гидиън мрачно. — Тя ме мрази и има защо.
— Престани да говориш такива неща. Не е хубаво, пък не е и вярно. — Той отново взе чайника. — Ти стой тук и си пийни малко, а аз ще занеса това на Луиза. А може като се върна, да имам добри новини.
Добри новини ли? Какви добри новини можеше да донесе Сайлъс? Дори Моли да оживее, а това изглеждаше съмнително, горката жена щеше да бъде като затворничка тук, и то заради него.
А Сара все още не беше се върнала. И трябваше да става всяка сутрин, да работи, да яде и да свиква някак с мисълта, че не го е обичала достатъчно, за да остане при него. А всъщност не беше сигурен дори, че го е обичала. Никога не му беше казвала това. И той, разбира се, беше мълчал по този въпрос и не беше изразявал с думи нещо, което можеше да го направи още по-уязвим, отколкото беше. Във всеки случай той я бе изгубил и сега беше късно да й каже, че без нея се чувства като кораб без платна, объркан, отпуснат и лишен от съдържание.
Сега разбираше защо баща му се бе напивал всяка вечер до безсъзнание, след като беше загубил жената, която е обичал. И е имал нужда от това, за да издържи през тихите нощи и пустите, студени дни.
Но Гидиън нямаше да постъпи като него. Той твърде много уважаваше себе си. Щеше просто… да съществува.
И да продължава да работи. Но каквито и усилия да правеше, той не успяваше да заличи образа й от паметта си.
Като изстена тихо, той скри лицето си в ръце. Ако тя беше искала да го накаже за всичките му грехове, със сигурност бе намерила чудесен начин за това. Той не си беше давал сметка колко много беше внесла тя в живота му, докато не му бе отнела всичко, без дори да му даде възможност да я помоли да остане.
Като стана от стола си, той го блъсна встрани с такъв гняв, че столът се претърколи върху новия дъсчен под. А най-болното от всичко беше, че не го беше изчакала дори да се сбогуват. Беше се измъкнала много доволна, че може да се отърве от него.
След всичко, което бе казала за желанието си да му помага, след думите, прошепнати вечерта на корабната палуба… той ясно си спомняше онази нощ и начина, по който го беше окуражавала и го беше извадила от отчаянието, заричайки се, че ще възстановят Атлантис заедно…
Но какво, по дяволите, му бе казала? „При условие, че имаш желание да се бориш за острова, а не да го оставиш да загине.“ А може би не се беше борил достатъчно и за нея? Тя си беше отишла, а той бе толкова вбесен от нейното предателство, че не направи нищо, когато все още имаше тази възможност.
А сега, като си спомнеше за онези седмици, които бяха прекарали заедно, и особено за последните два дни, той не можеше да повярва, че не е мислила сериозно върху възможността да се омъжи за него и да му помогне за възстановяването на Атлантис. Та нали никой нея бе насилвал да се съгласи да му стане жена! И ако е знаела, че брат й ще дойде да я спасява, защо не беше се съпротивлявала на опитите му да я прелъсти?
Изведнъж той се сепна. Може би е прибързал със заключението, че тя с удоволствие е заминала. Мъчеше се да си спомни какво му бяха казали Ан и Пети онази вечер на брега. Пети беше подхвърлил, преди Ан да го прекъсне, че Сара не е заминала доброволно. Беше казала още, че Сара е молила брат си да не напада острова. Може пък да го е направила не само от загриженост за брат си?
Той поклати скептично глава. А може би възлагаше големи надежди на няколко случайно казани думи и ги тълкуваше погрешно.
И все пак не можеше да се отърве от чувството, че нещо друго се е случило през този ден, за да си тръгне тя, без дори да се сбогува.