— Добро утро, госпожице Уилис. Как ви се струва нашият остров?
Тя се обърна към него и пребледня, като го видя с Куини. Но бързо успя да се овладее.
— Хубав е. — Гласът й бе тих и изпълнен със саркастично високомерие. — Отлично място за вас и вашите разгулни другари да се забавляват с наложници, взети против волята им.
Лека усмивка се появи на устните му.
— Искате да кажете да се забавляват с бъдещите си съпруги, нали? Но ви уверявам, че не на всички това им е противно. — Той погледна към пищните гърди на Куини. — Някои от тях са дори прекалено щастливи, че са тук.
Изражението, което се появи на лицето на Сара, направо го развесели. Той беше готов да се басира и да заложи кораба си, че тя ревнува, макар че едва ли щеше да го признае дори пред себе си.
Тя вирна непокорната си брадичка и каза с надменен глас:
— Някои от тези жени не уважават себе си. Не говоря за тях. Нека това да тежи на тяхната съвест.
Куини се наежи.
— Ах, ти, високомерна куч…
— Стига, Куини! — Той свали ръка от раменете й. — Защо не идеш при другите жени? Трябва да кажа нещо на госпожица Уилис.
За момент му се стори, че Куини ще откаже, но тя явно реши, че не си заслужава да води тази битка, тъй че вдигна рамене и свали ръката си от кръста му.
— Добре, щом казваш, шефе… Искам да видя дали леглата са толкова удобни на сушата, колкото бяха на кораба.
Като го погледна още веднъж сладострастно, тя се отдалечи бавно по палубата, а бедрата й се поклащаха предизвикателно.
Гидиън погледна към Сара и видя, че тя е отправила убийствен взор към предизвикателната млада жена.
— Ти не я обичаш, нали?
Като приглади косите си с ръка, тя се обърна да си тръгне.
— Не изпитвам никакви чувства към нея — подхвърли тя през рамо. — А сега, капитан Хорн, ако обичате да ме извините…
Думите й секнаха, когато той хвана ръката й. Като тръгна в крак с нея, той се опита да я вбеси, като каза:
— Не си ли поне малко любопитна, Сара? Не искаш ли да чуеш дали ми е доставила удоволствие миналата нощ?
— Ни най-малко! — Ярка червенина изби по лицето й. — Пусни ме сега!
Той я хвана през кръста и като се наведе към нея, прошепна:
— Не искаш ли да знаеш какво сме правили с нея? Дали съм я целувал, както целувах теб? Дали съм галил гърдите й и интимното място между краката й…
— Престани! — Тя цялата се разтрепери. — Спри да говориш такива неща!
Лицето й изглеждаше толкова разстроено, че той не можеше да издържи да я измъчва повече.
— Не съм я докоснал. — Това признание се отрони от устата му, преди да може да се въздържи. — Изпратих я при Барнаби, без дори да я целуна.
Тя просто се вцепени.
— Аз… не се интересувам какво си правил с нея. Това не ме засяга.
Но той разбра от облекчението, което прозвуча в гласа и, че лъже.
— Тебе исках — продължи да говори той. — И ще те имам, независимо какво ще трябва да направя, за да те спечеля.
Това беше вярно. От миналата вечер беше разбрал едно — не можеше да люби друга жена, защото искаше само Сара. Той трябваше да се люби с нея поне веднъж, дори и само за да я заличи от мислите си.
— Не можеш… да ме имаш — каза тя високомерно. — Обещана съм на друг.
— Това няма значение.
След дългите часове, когато жадуваше за нея миналата нощ, той бе решил, че някак ще успее да я изкуши и ще я отнеме от Харгрейвс.
— Ти си предопределена за мен, не за него. И някой ден, много скоро, ще те накарам да го признаеш. Бъди сигурна в това.
Глава 13
О, колко кратко трае свободата на жената!
Само два часа бяха нужни на Сара да се разходи по плажовете на Атлантис, за да признае, макар и неохотно, че любовта на Гидиън към това място е оправдана. При всяка крачка, която правеше, пантофките й затъваха в пясъци, бели и фини като мраморен прах. Въздухът беше наситен с миризми и благоухания, подобно на въздуха в онази лондонска оранжерия, в която беше влязла веднъж по време на един прием.
И какви цветя имаше! Яркорозови и блестящо жълти, алени и виолетови, бели като девича пазва! А цветовете на зеленото, обагрили върби и стари дъбове, разпръснати тук-там в гората. Барнаби й беше обяснил, че макар островът да е разположен в тропическия пояс, южните пасати и студените течения на северния Атлантически океан поддържат температурата умерена, а това благоприятства за виреенето на портокали и лимони, наред с палми и бамбукови дървета. Според него почти не съществуваше зима, а лятото бе много приятно. Това обясняваше пищната растителност, но къде беше разнообразната фауна? Досега беше видяла само диви кози и зайци, които се скитаха по високите морски носове. Огромни костенурки пълзяха бавно по крайбрежието, а накъдето и да се обърнеше, тя караше подплашени яребици и фазани да изхвръкват от храстите и да се вдигат във въздуха. Чудеше се дали са местни или са били докарани тук от някои други колонизатори, изпълнени с надеждата за успех, които вече са загинали? Какво беше превърнало това малко кътче в рай от единия му край до другия?