„Това е самата истина“ — помисли си тя.
— И все пак ще ни трябва време да измислим план и някакъв начин, по който да освободим всички ни. — Тя погледна нежно влюбената двойка. — Във всеки случай това е по-хубаво, отколкото да бъдете принудени да изпадате в неприятно положение. — Тя се обърна към Ан… — Ти как мислиш? Ще можете ли вие двамата да се правите, че не сте близки, когато сте заедно с други хора?
Ан кимна утвърдително. Явно, че щеше да направи всичко възможно, за да задържи Пети.
— Добре. Ето какво ще направим.
Пети притисна Ан по-силно.
— А ако капитанът ни изненада? Ако му омръзне да ви ухажва и се насочи към някоя друга жена? И ако спази обещанието си и накара жените да си изберат съпрузи до една седмица? Какво тогава?
— Ами вие двамата ще се ожените, а аз ще се боря за себе си, доколкото мога. — Когато той се намръщи, тя добави тържествено: — Знаеш, че това е единственото, което можеш да направиш, Пети. Наистина ли искаш да видиш, че дават Ан на някой мъж без нейно съгласие? Защото Гидиън ще направи точно това, ако тя не избере никого.
Това, изглежда, го накара да отстъпи. С дрезгав глас, в който се почувства известно облекчение, той се съгласи с нейния план.
— Добре, А сега защо не се върнете обратно, преди някой да разбере, че и двамата отсъствате? И по-добре се разделете, преди да стигнете до брега.
— Вие няма ли да дойдете с нас? — попита Пети.
— След малко. Искам да поразгледам тази част на острова.
Пети се накани да й възрази, но когато тя го погледна сърдито, той вдигна рамене и поведе Ан към потока.
Истината беше, че тя не бе готова да застане отново срещу Гидиън. Тези негови хищни очи като че помитаха всички внушени й от възпитанието й възгледи, за да разкрият колко слаба защита са те. Тя все още беше като замаяна от признанието му тази сутрин, че се е отказал да прекара нощта с Куини, защото е желаел нея. И се нуждаеше от малко време да се подготви, да си събере мислите за битките, които й предстояха. Искаше малко време. Не много.
Но знаеше, че Гидиън никога няма да й го даде.
— Те са хубава двойка, нали? — разнесе се зад нея пронизващият му глас, който я стресна и изплаши.
— Какво? — Като се обърна, тя видя размирния обект на своите мисли, който се измъкваше изпод ниско надвисналия клон на един чворест дъб и пристъпваше през полянката.
Сърцето й изведнъж заби в панически ужас. Колко време ли е стоял тук? Какво може да е чул от техния разговор? Дали е разбрал какво планираха с Пети?
— К… кои са хубава двойка? — попита тя, като заекваше, за да спечели време и се взираше в лицето му, за да разбере какво е чул.
За жалост, той имаше чудесната способност да прикрива мислите си.
— Ан и Пети, разбира се. — Той се облегна на един дъб, а самоувереността му я раздразни. — Преди малко ги видях, като отиваха към потока.
Тънките снопове слънчеви лъчи, които проникваха през клоните, хвърляха златиста светлина върху тъмните му коси, а панталоните му бяха смъкнати и така разкриваха прекалено голяма част от стегнатите му коремни мускули. Ако не бяха панталоните, той сигурно щеше да прилича на библейския Адам с добре оформените си мускули и загорялата си от слънцето кожа. Преди да се усети, тя си го представи препасан само с едно смокиново листо на слабините.
Като отклони погледа си от изкусителната му външност, тя се взря в пролуката между дърветата, през която бяха изчезнали Ан и Пети. О, колко искрено съжаляваше, че не тръгна с тях! Тогава нямаше сега да й се налага да лъже пред един полугол мъж, който събуждаше в нея мисли, които не подобаваха на една дама.
— Ами да… Ан и Пети са добри приятели. Той я възприема като своя сестричка. И се грижи за нея.
Гидиън се дръпна от дъба.
— По същия начин, по който се грижи за тебе ли?
— Да, разбира се — тя започна да заеква, а после се поправи: — Не, исках да кажа, не точно. Неговите чувства към нея са по-скоро… братски.
— Братски ли? — Той се приближи, а ботушите му стъпваха почти безшумно по горската земя, покрита с пелена от нападали сухи листа и клонки. Гласът му прозвуча скептично. — Жалко, защото тя изпитва към него нещо по-различно… да кажем, не толкова сестринско.
Сара го погледна слисано. Проклет да е, откъде знаеше това?
Докато тя го гледаше с изненада, той вдигна рамене.
— Ан просто обожава Харгрейвс. Самата тя ми го каза преди няколко вечери. Дори ми се стори, че се надява да го спечели за себе си. — Той присви очи и я загледа. — Сигурно сърцето я е заболяло, като го е видяла с тебе.
Понякога Гидиън проявяваше по-голямо прозрение, отколкото бе нужно. Тя вдигна рамене презрително, макар че цялата й кръв нахлу в главата. Не биваше да го оставя да узнае истината!