— Сигурен… сигурен ли си, че е мъртва? — Тя знаеше, че въпросът й е глупав, но не можеше да не го зададе.
— Мъртва е. — Той се дръпна малко настрани и посочи с пръст към земята. — Виждаш ли? Не се движи вече.
Тя надникна над рамото му, където лежеше неподвижно люспестата черна лента, просната върху разноцветната покривка от листа. Тръпки разтърсиха тялото й.
— А тя… много ли е отровна?
— Това вече не е важно.
— За Бога, Гидиън, кажи ми истината! Можеше ли да умра от това?
Един мускул трепна на брадичката му.
— Да кажем само, че не съм виждал някой да оживее след ухапване от черна мамба.
Ироничната му забележка изведнъж я извади от вцепенението.
— Трябваше да се сетя, че ще има змии тук — каза тя мрачно, като се притисна до него. — Какво би представлявала райската градина без змията?
Той се усмихна леко.
— Не знам. Щеше да е скучна може би?
Скучна ли? Тя го изгледа смаяно. Как можеше да каже такова нещо… след това, което току-що се бе случило… Но Гидиън си беше такъв. Тя започна да удря с юмруци по гърдите му.
— Всичко това е само игра за тебе, нали? Не те е грижа, че ни отдели от нашите домове и ни завлече на това проклето място, където има смъртоносни змии и… Бог знае какви други чудовищни животни. Искал си нещо, взе го и не те интересува какво би причинило това на нас… на мене!
Тя избухна в плач, тъй като съприкосновението й със смъртта беше съвсем скорошно. Всичко, което й се бе случило през последните няколко дни, внезапно я разтърси със страшна сила. Откакто той бе пленил кораба, тя почти не беше имала време да тъгува, че никога вече няма да види Англия и Джордан.
Но сега действителността се стовари върху нея с цялата си тежест, докато стоеше на това необикновено място с неизвестни растения и гледаше мъртвата змия. Сълзите й не преставаха да текат. Те бликаха от очите й на тласъци. Тя не можеше да ги сдържи, а в момента дори не се и опитваше да го направи.
Явно разтревожен, Гидиън я притисна по-силно към себе си. В началото тя се мъчеше да се освободи от него, защото гневът й се бореше с нуждата да бъде утешена, но той не я пускаше. Само продължаваше да шепне:
— Съжалявам, скъпа, много съжалявам.
Накрая тя се отпусна в прегръдките му, но сълзите й продължаваха да текат и силни ридания я разтърсваха. След като отмина първата буря, тя се облегна на него, тъй като жадуваше неговата сила. Нямаше никой друг, който да може да я утеши. И макар да беше неин противник, той беше и много силен, а в момента тя се нуждаеше от силата му. И то извънредно много.
Не разбра точно кога утешителната му прегръдка се превърна в нещо друго. Може би, след като престана да ридае така горчиво или вероятно, когато видя колко е разстроен и почувства, че трябва да го успокои.
— Доб… добре съм вече, наистина съм добре — промълви тя и избърса сълзите от очите си. Внезапно устните му докоснаха нейните, нежни, ласкави и като че молещи за прошка. И за неин най-голям срам тя отвърна на целувките му, като че търсеше успокоение, което само той можеше да й донесе. Целувките им бяха изпълнени с взаимна утеха.
После той я притегли по-силно до себе си, а ръката му се плъзна и се спря под кръста й, за да я притисне до своето стройно, стегнато тяло, докато обсипваше с нежни целувки устните, бузите, затворените й клепачи и разрошената й коса, като че й искаше извинение.
— Трябваше да те оставя на „Частити“ — прошепна той, доближил устата си до нейната. — Атлантис е подходящ за другите, но не и за тебе.
— Не е вярно! Не е подходящ… — „за никоя от нас“, щеше да каже тя, ако устата му не се беше впила отново в нейната.
Само че този път целувките му предлагаха нещо повече от утеха. Те бяха страстни, бурни и изпълнени с необуздано желание, което скоро след това се предаде и на нея и тя започна да му отвръща със същата буйна страст.
И не можеше да спре. Въпреки всичко тя се нуждаеше от него, за да преодолее ужаса си и да забрави за премеждието. А той, като че бе разбрал точно какво иска, я нагласи в прегръдката си така, че да може да я докосва, да я милва и гали. Сложи ръка на гръдта й и започна да очертава контурите й с неспирен плам, който разпалваше влудяващ огън в слабините й. Гърдите й копнееха за неговия допир, не бе престанала да го желае още от предишния ден.
Това предизвика нови сълзи в очите й. Той ги пресуши с целувки, бавно и нежно, докато дъхът му изгаряше бузата й.
— Не плачи повече, Сара, моя Сара… Моля те, не плачи. Не искам да ти причинявам болка.