Но той им даде да се разберат. Беше ги поставил всички на местата им!
Докато срещна Сара. Той прокара ръка през косата си. Какво бе направила тя с него? Бе го накарала почти да забрави коя беше и кого представяше. Тя беше страстна, съвсем не такава, каквато очакваше, че ще бъде една английска лейди.
Но той не биваше да се заблуждава. Щом страстта й бъдеше удовлетворена, строгото английско възпитание щеше да изплува на повърхността и тя щеше да се опълчи срещу него. Така ставаше винаги досега. Той не биваше да й дава такава възможност. Като се обърна назад, той тръгна към брега. Не, в никой случай нямаше да й даде тази възможност. О, да, той щеше да се люби с нея. Щеше да я има в леглото си. Но щеше да стигне само до там. Нямаше да й позволи да му съсипе живота, както майка му бе съсипала живота на неговия баща.
„Кой на кого ще съсипе живота? — заговори един скрит глас в него. — Доведеният й брат е граф и тя е имала положение в обществото, докато ти й го отне.“ Като изскърца със зъби, той тръгна покрай потока и започна да се спуска надолу към морския бряг. Добре де, той й бе отнел всичко това. Но нямаше друга възможност. Какво трябваше да направи — да я остави на онзи кораб, та да доведе брат си след тях ли?
„Това не е оправдание — повтаряше дълбоко скритият в него глас, — не трябваше да я вземаш и ти знаеш това.“
Той изведнъж спря и се загледа отнесено напред. Съвестта му не беше го мъчила отдавна. От деня, когато баща му умря, проклинайки майка му, Гидиън реши, че съвестта е лукс, който не може да си позволи да притежава. Явно, че майка му не беше се вслушвала в своята съвест. Нито пък баща му бе изпитвал угризения, когато пребиваше от бой едно осемгодишно дете. Гидиън беше решил, че и за него е по-добре да няма съвест.
Защо сега това проклето нещо трябваше да го измъчва? И то заради една жена, при това английска благородница.
Чувството за вина беше предизвикано от сълзите на Сара, мислеше си той с горчивина, докато продължаваше да върви покрай потока. Точно така беше. А жените използваха сълзите си, за да постигнат онова, което желаят. Майка му вероятно беше правила същото и той щеше да се чувства по-добре, ако си припомняше това от време на време.
— Капитане! — извика го някой откъм брега и така успя да го отклони от неприятните мисли. Той погледна надолу и видя Барнаби и Сайлъс, които го чакаха. Помощникът му ядосано пушеше пурата си, а Сайлъс мърмореше нещо под носа си, като се разхождаше нагоре-надолу и куцаше, като оставяше малки хлътнали следи в пясъка с дървената си протеза.
Гидиън ускори крачките си и бързо стигна до тях.
— Какво има? Какво се е случило?
— Мъжете недоволстват — отговори Барнаби. — Нали им каза, че ще спят на борда на кораба до венчавките? Да, но сега, когато се върнаха на острова, те не искат да спят вече на кораба. Искат да се настанят в къщите си.
Гидиън вдигна рамене.
— Тогава ще задържим жените на кораба. Не разбирам какъв е проблемът.
Барнаби и Сайлъс се спогледаха. После готвачът се почеса по брадата.
— И това не може да стане. И жените, като мъжете, не искат да останат на кораба.
— Не ме интересува какво искат — промърмори Гидиън. — Или ще останат на кораба, или да си изберат съпрузи. Щом не са готови с избора, ще трябва да останат на кораба до края на седмицата.
А той не искаше да ускорява избора на съпрузите, иначе щеше да набута Сара право в ръцете на онзи проклет английски моряк.
Не че той искаше да се ожени за нея, ни най-малко. Но не желаеше тя да се омъжва за друг.
Сайлъс смръщи вежди, изглежда отговорът на Гидиън не му хареса.
— Но тези жени стояха на кораба цели седмици. Това не е здравословно за тях. Всеки можеше да го забележи. — Той направи пауза и погледна към морето. — Ето например, малката Моли, която ще има бебе. Не е нужно да спи върху дюшек на земята, когато има удобни легла тук. И както казва Луиза, жените заслужават малко… — Той се дръпна назад, като долови погледите на Гидиън и Барнаби, които го зяпнаха слисано. — Какво вие двамата, скапани моряци, ме гледате така?
— Кога, дявол да го вземе, си искал да създаваш удобства за някоя бременна жена? — попита Барнаби, като че взе думите от устата на Гидиън. — И кога престана да наричаш Луиза „онази жена“? Да не би госпожица Яроу да е размекнала твоето безчувствено сърце?
Червенина заля врата на Сайлъс и обагри в червено и кафяво брадатото му лице.
— Това не се дължи на нея. И само защото от време на време е права, като критикува нещо… — Той не довърши фразата си, защото Гидиън и Барнаби избухнаха в смях. Като им обърна гръб, готвачът закуцука сърдито към брега. — Дяволите да ви вземат и двамата! Не е ваша работа какво един мъж иска да мисли за някоя жена. Пък и аз не съм…