— В такъв случай не ни оставяте друг избор. — Тя замълча, а по лицето й се изписа удовлетворение от победата. — Всъщност предложението ви е толкова ценно, че мисля да останем на „Сатир“ за по-дълго време… поне докато мъжете ви направят жилищата обитаеми. Готови сме да изчакаме, колкото и дълго да продължи това, нали, госпожи?
Когато жените единодушно изразиха одобрението си, нова вълна от протести се надигна сред неговия екипаж. Гидиън изскърца със зъби. Не се беше получило както го бе запланувал. Макар че неговите мъже бяха спечелили колибите, Сара бе обезсмислила победата му. Той можеше да накара жените да спят в колибите със съпрузите си, след като се омъжат, но бе започнал да разбира, че те ще отказват да му сътрудничат, докато Сара им помага да намират причини да не му помагат в работата.
Единствената му възможност беше да изпрати някои от хората си до островите и да отложи сватбите, докато се върнат те. Може би, след като жените видеха, че той и неговите мъже наистина смятат да направят острова удобен за тях, щяха да отстъпят.
А и като отложи сватбите, ще има повече време да раздели Сара и тоя проклет Харгрейвс. А дали не можеше да се отърве точно от този моряк, като го изпрати на път…
Очите му светнаха. Защо не? Харгрейвс не беше много доволен, че ще живее на острова. Той, изглежда, се интересуваше много повече от богатствата, които би спечелил от пиратството. Може би ако му се предложеше добра възможност, човекът щеше да реши да не се връща никога повече.
Гидиън прикри задоволството си, като се намръщи гневно и се обърна към жените, след като постави ръце на хълбоците си.
— Ето какво, госпожи. Решете от какво се нуждаете, а аз ще изпратя с поръчките утре някои от мъжете до Сан Пиколао. Като се върнат след няколко дни, веднага ще започнем да оправяме жилищата. Можем да ги направим много удобни за вас и то за много кратко време. Такъв отговор би трябвало да ви удовлетвори, нали?
„А аз най-после ще се отърва от Питър Харгрейвс — помисли си Гидиън доволно, докато наблюдаваше как Сара разговаря с жените по въпросите, които бе повдигнал. — Още не си спечелила тази битка, скъпа, независимо какво си мислиш. Може да си постигнала това, което искаше по въпроса за нощуването. Но току-що изгуби англичанина, твоя годеник.“
Глава 15
Като мачкаше с ръка шапката си, Пети стоеше неуверено пред колибата на капитан Хорн. Жилището изглеждаше празно. Беше тъмно като в рог, особено след като единственото осветление бяха нощните звезди.
Дали да не почука? Но на какво? Нямаше врата. Макар че капитанската колиба, беше най-хубавата от всички, все още нямаше щори на прозорците, нито истинска врата с брава. Не беше чудно, че жените не искаха да живеят в тези съвсем малки колибки.
И все пак островът не беше лош. Той се бе разходил из него днес и го бе огледал. Беше приятно парче земя. Нещо можеше да се направи от това място, стига някой да си дадеше наистина труд.
Но това не беше негова грижа. В момента най-важното си оставаше защо капитанът беше изпратил да го викнат. Чувстваше се разтревожен. Основното му правило беше да стои по-далеч от този мъж. Пиратите му бяха обяснили, че капитан Хорн е честен човек и не прибягва до незаслужени наказания, но все пак не можеше да се предвиди какво би направил сега, когато се беше увлякъл по госпожица Уилис.
Госпожица Уилис! Пети изохка. Тя пак беше успяла да се пребори с капитана днес. Пети беше благодарен, че се опита така смело да отложи сватбите. А и направи толкова много, за да помогне на него и на Ан. Но с това беше предизвикала гнева на Пирата-лорд, а това го безпокоеше. Струйка пот се стече по носа му и той я изтри с палец, докато надничаше предпазливо в зловещия черен отвор на колибата. Капитанът явно беше заспал или излязъл. Нямаше смисъл да стои повече тук.
Той се обърна и се накани да си тръгне, но в този миг някакъв плътен глас се провикна от тъмната вътрешност на колибата:
— Не стой там, бе човек. Влез.
Пети подскочи и преглътна, разтреперан от страх. Значи капитанът го е наблюдавал през цялото време как се двоуми дали да влезе, или не. Този пират беше просто изумителен!
— Не ви видях отвън — промърмори Пети, докато влизаше в тъмната стая.
Не последва отговор. Чу се някакво изщракване, после блесна малка искра и накрая морякът видя една лампа с олио, чийто нисък пламък започна да се издига по-нависоко, тъй като капитанът увеличи фитила й. На светлината й Пети видя, че Хорн седеше зад една маса. Поне сабята му не се виждаше наоколо и това поуспокои посетителя.