— Но тя заслужава…
— Такава е сделката. Приемаш или се отказваш.
Но Пети не смяташе да сдържи обещанието си.
Лондон никога не е бил такъв, мислеше си Сара, като гледаше към лагуната през страничния люк в каютата на Барнаби. Тишината беше толкова дълбока, че мислите и сякаш се чуваха в нощта… ароматите само възбуждаха сетивата, а не ги потискаха… небето беше покрито с прекрасна пелена от звезди, неомърсена от черния смог на хилядите домакински печки.
А най-хубавото от всичко бе, че намесата на хората почти не се чувстваше. Откога не беше виждала подобно място? Дори в провинцията на Англия имаше повече следи от цивилизация. Наистина, говореше се, че има и много диви, недокоснати кътчета на британските острови, но тя никога не ги беше виждала. Едно пътуване до такова място щеше да я откъсне от работата й, която неизбежно я бе отвеждала в най-мръсните и пренаселени квартали на Лондон. До момента, когато отплава с „Частити“, тя бе забравила какво значи да диша, без да поглъща онзи отвратителен смог или да усеща миризмата на конски фъшкии.
Със задоволство тя пое дълбоко въздух и отправи поглед към носа на кораба. Там видя един от преданите пирати, който стоеше на вахта, и цялото й удоволствие изведнъж се изпари. Той бе един от няколкото мъже, които ги пазеха. Гидиън не беше толкова глупав, та да остави жените сами на кораба. Макар да се съмняваше, че тя и другите жени биха могли да управляват „Сатир“, сигурно щяха да опитат, ако им се удадеше сгоден случай, а Гидиън, изглежда, се беше сетил и за това.
Като въздъхна, тя се отдалечи от прозореца и започна да разглежда луксозната каюта, която сега беше неин затвор. Не се знаеше каква ще бъде следващата стъпка на Гидиън, след като ги принуди да си изберат съпрузи. Не искаше да избере Пети, след като вече знаеше за Ан. Но ако не направеше това…
„Ще ти бъде избран съпруг“ — бе каза той. Тя преглътна мъчително. Какво щеше да направи Гидиън? Щеше ли да й се натрапи? Или смяташе женитбата за по-голямо обвързване, отколкото му се искаше? Понякога тя си мислеше, че Гидиън желае само да спи с нея и след това да я зареже. Друг път й се струваше, че той изпитва нещо повече, както днес например, когато я спаси от змията…
Студени тръпки я побиха. Тази ужасна змия! А Гидиън се бе намесил толкова храбро…
„Сега пък, Сара — упрекваше се тя, — започваш да го възприемаш като странстващ рицар, който иска да те закриля. Той не е рицар. А много зъл пират, който има нечестиви помисли към тебе, трябва да помниш това.“
Жалко, но тя помнеше само нежността, с която я бе прегръщал, когато плачеше, страстната му уста, впита в нейната, топлата му умела ръка, която галеше гърдите й…
„Престани вече! — казваше си тя и изохкваше. — Трябва да престанеш да мислиш… за този самоуверен звяр!“
Само че това не й се удаваше. За нейно съжаление просто не можеше. Изведнъж тя чу някакъв шум. Беше слаб, почти като драскане по вратата. Сигурно й се е счуло. Всички жени бяха долу, а нито един от мъжете не би посмял да се доближи до каютата й. С изключение на Гидиън, разбира се.
Тя се усмихна при тази абсурдна идея. Ако Гидиън искаше да я посети, той щеше да чука силно по вратата.
Звукът пак се повтори и този път тя беше почти сигурна, че някой почука на вратата. Изпълнена с любопитство, тя отиде, за да отвори и видя Пети, застанал на прага. Той страхливо оглеждаше палубата, на която се излизаше от нейната каюта и която сега беше неосветена.
Насреща беше каютата на Гидиън. Като дръпна бързо Пети вътре, тя затвори вратата.
— Да не си полудял? Ако Гидиън те завари тук…
— Той не е на кораба… в колибата си е. И аз се тревожа като вас, госпожице, повярвайте ми. Особено в момента.
— Особено в момента ли? Какво искаш да кажеш?
Морякът изглеждаше угрижен.
— Капитанът ми плати, за да тръгна с неговите хора утре и да напусна Атлантис. Каза, че мога да отида, където пожелая, стига да не се връщам повече тук. — Тъй като тя го погледна смаяно, той добави: — Аз, разбира се, се съгласих да замина. Само така ще мога да доведа брат ви тук.
Тя не можа веднага да схване думите му, но когато ги проумя, надежда се породи в нея.
— Това е чудесно! Значи заминаваш. И ще можеш да доведеш Джордан, за да спаси всички ни! — После някакво съмнение я обхвана. — Мислиш ли наистина, че ще можеш да намериш пътя дотук? Този остров е необитаем.
— Само защото се намира встрани от главния търговски път. — Бегла усмивка озари лицето му. — Но аз наблюдавах компаса и си водех бележки за курса на кораба още щом напуснахме островите Кабо Верде. Мисля, че лесно ще намеря обратния път. Сигурен съм, той не е очаквал моряк с нисш чин като мен да обърне внимание на курса, особено след като му казах, че съм избягал от „Частити“, защото не мога да се върна в Англия. Знам, че по същата причина той ме пуска да си отида.