— Да, но ще бъдат разочаровани. Такава жена не може дори да легне както трябва, нали? Гърдите й са толкова големи, че няма да може да пази равновесие върху огромната си задна част. И няма да може да спи, а това ще държи мъжа й буден цяла нощ.
— Едва ли точно това, че не може да спи, ще държи мъжа и буден цяла нощ — промърмори Луиза.
Ан я погледна с недоумение, но този път Луиза не можа да сдържи усмивката си. Ан наистина се държеше понякога като дете. Въпреки всичко, което беше преживяла, тя все още гледаше на света с невинни очи. Луиза никога не бе притежавала такава невинност. Не й го бяха позволили.
— Сайлъс не би трябвало да държи такава неприлична пещ тук — заяви Ан. — Някое от децата може да я види.
Лицето й се озари изведнъж от някаква мисъл. — Сетих се нещо! Трябва да я облечем. Така ще изглежда по-прилично, ти как мислиш?
— Да, разбира се. Облечи жената — отвърна Луиза и я напуши смях. Ан почна да оглежда стаята, като търсеше нещо подходящо. — А, това ще стане — заяви тя, както беше с гръб към Луиза. Тя си поигра известно време със статуетката, после се обърна и я показа на Луиза за одобрение.
На Луиза й трябваше малко време, за да разбере с какво е облякла Ан бедната богиня на плодовитостта, но като разбра, избухна в смях. Бяха долните гащи на Сайлъс! Ан бе нахлузила върху дърворезбата мръсните долни гащи на Сайлъс!
Луиза продължи да се залива от смях. Ан беше завързала крачолите на гащите около врата на жената, а задната част на развързаните долни гащи покриваше предната част. Беше наистина неповторимо. А когато Ан я загледа съвсем невинно, тъй като явно не схващаше, че облеклото на жената е също така неприлично, като и самата статуетка, Луиза се смя толкова дълго, че я заболяха устата.
— Луиза, добре ли си? — попита Ан, като се приближи до приятелката си. — Уверявам те, че се държиш странно днес. Наистина странно.
Луиза дори не можеше да говори. Само се смееше и сочеше дърворезбата.
— Това ли? — запита Ан и вдигна предмета. — Какво има? Не ти ли харесва хубавата й вълнена рокля?
Луиза отново избухна в смях. За жалост, точно в момента, когато Луиза се беше разсмяла като луда, а Ан размахваше дърворезбата във въздуха, Сайлъс влезе в стаята.
— Какво правите тук, бе жени? — прогърмя грубият му мъжки глас от прага на вратата и ги накара да подскочат. Ан изпусна дърворезбата, като гледаше с ужасени очи, докато богинята се изтърколи на дървения под, при което екзотичната й рокля се свлече. Луиза успя да сдържи смеха си, макар че се изкикоти тихичко още няколко пъти.
— Ние наистина не правехме нищо — започна да заеква Ан. — Луиза сметна… искам да кажа… ние помислихме…
— Няма нищо, Ан — каза Луиза и се обърна към Сайлъс, а очите й още се усмихваха. Но като видя, че бледото му лице е почервеняло, тя изведнъж се стресна. — Сигурна съм, че Сайлъс няма да те обвини за това:
— Само се опитвахме да помогнем. — Като се наведе да вдигне дърворезбата, Ан я подаде на Сайлъс. — Наистина, господин Драм…
Сайлъс издаде гърлен, приглушен звук, като видя какво държи Ан в ръцете си.
— Вън! — извика той й като взе дърворезбата от нея, захвърли я към стената. — Казах да излезете оттук! Веднага!
Ан се втурна към вратата, а Луиза веднага я последва, но като минаваше край Сайлъс, той я сграбчи за ръката.
— Ти остани, Луиза… Имам да ти казвам нещо. Сърцето й се сви и за пръв път, откакто познаваше Сайлъс, Луиза се уплаши. Това не беше мъжът, който й бе дал мехлема за изгорената рана. Беше друг, различен Сайлъс. Тя никога не го бе виждала толкова вбесен. Веждите му бяха вдигнати заплашително и дори брадата му изглеждаше настръхнала. Глупаво е било да мисли, че той няма да забележи, че е влизала в колибата му, докато го няма. Много глупаво!
Но това не беше важно сега. Тя се беше оправяла с мнозина ядосани мъже и най-добрият начин да се пребори с тях бе да не им позволява да се възползват от ситуацията. Тя беше научила този суров урок.
Като издърпа ръката си от Сайлъс, тя се изправи срещу него и застана като закована.
— Няма полза да ми се караш, Сайлъс. Не съм направила нищо лошо. Някой трябваше да изчисти тази… кочина, която наричаш къща, и тъй като явно нямаше да накараш никого да го направи…
— Искала си да го направиш зад гърба ми.
В гласа му се усещаше голямо възмущение и тя разбра, че той го е възприел другояче.
— Не е точно така. Просто… смятах, че ще бъдеш доволен, като почистя тук.
— А, така ли си смятала? Мислела си, че ще съм доволен да ми подхвърлят нещата и да си правят майтап с тях, така ли?
Тя поруменя.
— Не е така, както ти се струва. Ние само… — Тя замлъкна, като разбра, че няма да може да му го обясни задоволително. — Не сме желали да ти причиняваме главоболия. Искахме само да помогнем… да ти се отплатим, че беше толкова мил с нас.