— Заведи ги на кораба и ги дръж там, докато се оправим с пламъците.
Ан веднага тръгна да събира децата като кокошка, която кътка пилците си. След това нямаше възможност за повече разговори. Всички бяха много заети да пълнят с морска вода съдовете, които успяваха да намерят, и да заливат пламъците или използваха мокрите чаршафи, за да гасят горящите покриви. За съжаление, тръстиките върху тях бяха много сухи и твърде високи, за да ги стигнат. Жените успяваха да покрият само долните краища с чаршафите, но не можеха да достигнат по-високите части. И въпреки че мъжете бяха по-високи, дори и те не можеха да плискат водата толкова нависоко, че да залеят покривите. Нямаше и достатъчно мъже, тъй като най-малко една трета от пиратската компания беше все още в Сан Николао.
Вече няколко часа се бореха с пожара, но десет колиби бяха в пламъци, а кухнята беше вече изгоряла до основи. Макар че всички мускули я боляха, Сара вдигна един куп чаршафи и тръгна към брега.
Гидиън я хвана за ръката.
— Недей! Няма смисъл.
Тя го погледна. Лицето му бе изцапано със сажди, а в очите му гореше някакъв болезнен пламък. Пълното отчаяние, което го бе обзело, я изпълни с болка. Той гледаше пожара с невярващи очи, а това накара сърцето й да се свие мъчително.
— Може би, ако… — заговори тя.
— Не! Много е късно.
— А какво ще стане с останалата част от острова? Нищо няма да остане от него.
Болка сгърчи чертите на лицето му, преди да може да се овладее.
— Не мисля, че гората ще пламне. Колибите са доста далеч от дърветата. Пък и зеленината е буйна и няма да гори добре. Но с колибите е свършено. Трябва да се примирим с това. По-добре да идем на кораба и да се отдалечим в морето, преди и той да пламне.
Неговото примирение я накара да се разтрепери.
— Не можеш да оставиш всичко да изгори! — изкрещя Сара, докато другите жени се трупаха около нея.
— Той е прав, бе момиче! — намеси се Сайлъс. После застана до Гидиън. Кестенявата му брада беше посивяла от пепелта и пот се стичаше от зачервеното му чело. — Не можем да потушим пожара. Трябва да го оставим да догори и да се молим да не се разпростре из целия остров.
— Може би ако залеем с вода останалите колиби… — заговори Сара.
— Като че някоя от вас я е грижа какво ще стане нашите къщи! — избухна Барнаби до нея. Той се беше борил храбро и сега елегантните му дрехи бяха мокри от водата и изцапани със сажди. — Някоя от вас, жените, е предизвикала пожара и трябва да разберем коя е. Луиза?
— Не я закачай! — изръмжа Сайлъс и покровителствено придърпа Луиза до себе си. — Момичето не е направило нищо!
— Може да е била Ан — промърмори злобно Барнаби. — Не я видях никъде. Тя беше ядосана, че трябва да си избере съпруг. И може да е решила да съсипе собствеността на враговете си.
Мъжете наоколо започнаха да роптаят, а очите им се изпълниха с враждебност.
— Не говори глупости! — възрази Сара и приглади косата си назад с изцапаната си ръка. — Ан не може да направи такова нещо!
Барнаби съвсем не беше убеден в това и погледа Сара ядосано.
— Както и да е, но все пак някоя от твоите проклети каторжнички го е направила. Никога досега не е избухвал пожар на този остров. Някоя от жените ти е подпалила нашата кухня, а вероятно ти си я насъскала за това!
— Млъкни, Барнаби! — извика Гидиън и се намръщи. — Не е важно кой го е направил. Има по-сериозни неща, за които да се тревожим…
— Капитане! — прекъсна ги един момчешки глас. Насъбралата се тълпа се раздели, за да пропусне юношата. Беше каютният помощник на Гидиън. Лицето му беше пребледняло, а очите му бяха пълни със сълзи. — Аз съм виновен, господине. Господин Кент ме извика навън да му помогна да събере дърва и аз… забравих да загася печката. Пържех бекон в… в тигана и мислех, че съм го поместил настрани…
— Няма значение, моето момче — каза Гидиън нежно и разчорли косата му с ръка. — Важното е, че си достатъчно смел да си признаеш.
Той изгледа мрачно Барнаби и останалите мъже.
— Не е нужно да се отправят напразни обвинения. По-добре да извадим всички ценни неща от колибите и да спасим „Сатир“.
Мъжете пребледняха. Явно, че никой от тях не се беше сетил за кораба и начаса обърнаха към него разтревожени очи. Сара също погледна натам. Дори и тя знаеше, че брезентовите платна горят много лесно.
— Иди и кажи на мъжете да извадят останалите неща от колибите, Сайлъс — нареди Гидиън. — После ги пренесете на кораба. — След това се обърна към Сара. — Събери жените и ги отведи на кораба. И намери Ан.
— Тя е вече на борда. Изпратих я с децата, когато пожарът започна.
— Слава Богу! Въобще не помислих за децата.