Той прокара уморено пръсти през косата си.
— Време е и ние, останалите, да идем при тях. Не знаем колко дълго ще бушува пожарът и докъде ще се разпростре, докато затихне напълно.
— Но, Гидиън, не можем да оставим всичко да изгори!
— Направи, каквото ти казах, Сара! — извика той гневно. Но като видя как тя се сви плахо, добави по-спокойно: — Понякога човек трябва да признае, когато е загубил. Изглежда, че майката природа иззе контрола от нашите ръце. Сега ни остава само да се молим пожарът да не завладее и целия остров.
Глава 18
Едва няколко часа по-късно Сара се осмели да излезе на палубата на „Сатир“. И тя като останалите се беше отпуснала изтощена в леглото точно преди полунощ, когато Гидиън им бе казал, че няма смисъл да стоят повече навън. Макар че пожарът беше почти затихнал, никой от тях нямаше смелостта да го наблюдава до горчивия край.
Като набра смелост, тя погледна към брега и от устат й се отрони уплашена въздишка. Макар че нищо не се бе променило, откакто видя острова за последен път, сега, след като беше поспала няколко часа, картината й се стори още по-ужасяваща.
Всички постройки бяха изгорели до основи. Безучастната луна огряваше онова, което бе останало — широки почернели квадрати върху песъчливата почва, подобни на многобройните парчета на кадифено мек юрган. От останките се виеше дим, който отравяше въздуха в ясната нощ и придаваше на цялата сцена някакъв нереален призрачен вид.
Гидиън беше прав поне за това, че гората не пламна, мислеше си тя. Макар че някои от клоните на палмите бяха овъглени, пожарът не се оказа толкова силен, че да може да унищожи зелените дървета и влажната, богата растителност. И вятърът беше благоприятствал за това, защото бе отклонил пламъците към потока и така бе запазил гората зад него.
Тя продължи да крачи по палубата, за да огледа пораженията по-добре и тогава видя Гидиън. Той стоеше с гръб към нея, ръцете му бяха стиснали парапета, а очите му бяха вперени в брега, на няколкостотин метра от тях. Изглежда не си беше направил труда да облече други дрехи, макар като всички да се бе изкъпал в океана, за да отмие саждите и пепелта. Носеше само панталон и дори беше бос.
Никога не бе изглеждал по-разстроен. И по-самотен. Сърцето й изведнъж се сви от мъка. Това беше неговият остров, неговият рай, неговата мечта. Едно моментно невнимание го бе превърнало в пепелище в продължение на няколко часа, а той нямаше към кого да се обърне за подкрепа или на кого да се облегне. Неговите мъже спяха вече и жените също. Във всеки случай той не можеше да изплаче мъката си пред никой от тях.
Тук беше само тя и макар да знаеше, че той няма да оцени нейната загриженост, тя не можеше да понесе, мисълта да го изостави. Затова се приближи към него и сложи ръката си на голия му гръб.
— Гидиън…
Мускулите му се стегнаха под пръстите й.
— Върви си, Сара!
Изплашена от грубия му тон, тя покорно се отдръпна. Но изведнъж промени решението си. Точно сега той не биваше да остава сам. Като го хвана под ръка, тя застана до него.
— Не мога. Просто… чувствам, че трябва да направя нещо.
— Нищо не можеш да направиш. Върви си да спиш и ме остави на мира!
Тя погледна изрязания му профил и забеляза, че лицето му е неподвижно, студено и безразлично. Но изразът на очите му я порази. Неизразима мъка се четеше в тях, дълбока като океана, който полюляваше леко кораба. Тя не можеше да го остави сега, когато му беше толкова болно.
— Атлантис значи много за теб, нали? — прошепна тя.
— Сара… — заговори той със заплашителен тон.
— Но това не означава край.
Приглушен стон се изтръгна от устните му, като се обърна към нея и издърпа ръката си от нейната.
— Това е краят! По дяволите, жено, нямаш ли очи? Целият остров е опустошен! — Той описа с ръка кръг около брега под тях. — Нищо не е останало, нито една дъска.
— Но можем да го застроим отново, нали? И да направим нови, по-хубави жилища.
— Да го застроим отново ли? — възкликна той и се намръщи, като пъхна палци в колана си. — Знаеш ли колко време ни беше нужно да построим тези недовършени жилища, да отсечем дърветата, да направим от тях греди и да намерим достатъчно тръстики за покривите? Цели месеци!
— Този път няма да продължи толкова дълго. Ще имаш помощ. Ние можем да помогнем.