Един мускул трепна на брадичката му.
— О, да, ще ни помогнете! Вие, които ни мразите! Точно преди да започне пожарът, ти заплаши, че няма да изпълняваш повече задълженията си към колонията, ако нещата не се наредят по твоему. Но така стана, че заплахите ти вече не са от значение. И без това сме съсипани. Е, навярно вие със злорадство хихикате сега в леглата си, като гледате това разрушение.
От тези думи тя изпита такава болка, като че й бяха зашлевили плесница. Той вероятно имаше основатели причина да мисли така и все пак.
— Това не е вярно. Знаеш, че направихме, каквото можахме, да помогнем за потушаването на пожара.
— Може би. — Когато тя го погледна обидено, той и охотно потвърди: — Да, така е. Ти и жените наистина помогнахте. Но това не значи, че ще ни окажете помощ да построим всичко отначало. Няма да спечелите нищо, освен престъпници за съпрузи.
Тя потрепери при това саркастично повторение на предишните й думи. Не се срамуваше от това, което бе казала, съвсем не. Но не й беше приятно да го чува отново при тези обстоятелства, когато той и моряците му бяха загубили всичко.
— Нещата се промениха — промълви тя. — И аз не бих желала… ние не бихме желали да останете без домове. Сигурна съм, че можем да изгладим различията си и да ви помогнем да възстановите жилищата на острова.
Той се облегна на перилата, а по лицето му се изпие нещо смесено между гняв и чувство на безсилие.
— Наистина ли? Колко великодушно от твоя страна!
Тя се ядоса, но успя да се овладее, преди да отговори. Та той искаше точно това — да я прогони, за да може да се отдаде на отчаянието си. Но това бе последното, от което се нуждаеше сега.
— Наистина искам да помогна, Гидиън. Искам да ти помогна да възстановиш Атлантис. — Като събра цялата смелост, която имаше, тя добави: — Но при условие, че искаш да се бориш за него, а не да го оставиш да загине.
Очите му светнаха.
— Ти са най-двуличната и досадна жена, която съм срещал! — Като се дръпна от перилата, той я хвана за раменете и като ги стисна почти до болка, извика: — Никога ли не се предаваш?
— Никога. — Въпреки гнева, който преднамерено бе предизвикала у него, тя продължаваше да го гледа, бе да трепне. — Боя се, че това се дължи на реформистката ми кръв. Не мога да престана да върша нещо, докато не оправя всичко както трябва. — После добави почти предизвикателно: — Отнася се и за хората!
Той й хвърли един хладен поглед.
— По-добре не се опитвай да правиш това и с мене. Не съм добре настроен към реформите.
Внезапно гневът му като че премина в нещо друго — мрачно, опасно и явно злонамерено. Той постави ръцете си на раменете й, после ги плъзна встрани, като я улови за шията, а палците му притиснаха вените от двете й страни, където пулсът й биеше лудо. Гласът му беше тих и дрезгав, когато проговори:
— Може би е време да те накарам да разбереш това.
Докато я придърпваше към себе си, страх се надигна в гърлото й и тя вдигна ръце, за да го отблъсне и продума:
— Какво правиш?
— Ти все се мъчиш да ме оправяш. — Очите му блестяха на лунната светлина. — Има само един начин да се преборя с това. Като те развратя.
Мисълта му беше съвсем ясна. Той свали едната си ръка, обгърна я през кръста и я привлече по-близо до себе си. Безпокойство и лека тръпка на очакване се надигна в гърдите й.
— К… какво те кара да мислиш, че можеш да ме развратиш?
Той започна да придърпва главата й към себе си, докато устните й се приближиха на около сантиметър от неговите, а дъхът му галеше треперещата й уста.
— Всеки може да бъде развратен, Сара. Дори ти.
След това устните му се впиха в нейните, бяха твърди и настойчиви… и да, развращаващи. Бакенбардите му драскаха кожата й, той настървено захапваше устните й и ги всмукваше като мъж, склонен към разврат. Тя се опита да събере обърканите си мисли, да окаже някаква съпротива, но беше безнадеждно. Езикът му я принуди да отвори устните си и проникна в устата й, започна да се движи бавно, а това я накара да се забрави.
Целувката му беше наистина зашеметяваща и с нея като че искаше да я накара да се освободи от всичките си задръжки. И тя това направи. Обви врата му с ръце и отвърна на целувката му със същата неприлична страст, като не осъзнаваше, че се притиска към почти голото му тяло и препуска бясно към своята обреченост.
Ръцете му милваха тялото й, като се плъзгаха леко по гърба й, по слабите й ребра, докато се спряха на гърдите й. Езикът му продължаваше да се движи в устата й и галеше нейния език, а палците му намериха зърната на гърдите й през платнената й рокля. Като изстена глухо, тя стисна по-силно врата му. Усети как страстта го завладява все повече и ласките му станаха по-пламенни и по-настойчиви. Той спусна ръката си надолу, хвана я за заобления ханш и притегли тялото й по-близо към себе си. Някакъв шум се чу откъм трюмовете и те се разделиха стреснати и задъхани. Тя се озърна наоколо и бузите й изведнъж пламнаха от срам. Слава Богу, нямаше никой.