— Така е много по-добре. Виждам, че подходът ми към теб е бил погрешен. Трябвало е да те целувам всеки път, като си отвориш устата.
Тя изсъска като разгневена кобра.
— Слушайте, капитан Хорн…
Този път, когато я прекъсна, той вече не се задоволи само с целувки. Вдигна я на ръце и я пренесе на леглото, а устните му я обсипваха с нежност на всяка стъпка, докато я носеше. И като я последва в леглото, той започна бързо да съблича дрехите си, преди да разтвори бедрата й с колене, а тя, обзета от зашеметяващо желание, просто се отвори за него и се надигна да го пресрещне. Той я облада толкова напористо, че тя просто изохка.
Този път те се любиха бързо и бурно, с припряност, каквато изпитват двама души, когато се боят, че няма да им се удаде друга подобна възможност. Но за неин ужас, и тя беше така жадна като него. Искаше го в себе си, около себе си, за да може да разсее нейните страхове. Желаеше да бъде неин, макар да знаеше, че това никога не може да стане.
След това, като легна с гръб към него, тя се притисна в обятията му. Въпреки шума от стъпките, които трополяха по палубата от другата страна на стената, и гласът на Барнаби, който даваше нареждания на моряците, тя се чувстваше спокойна и отпусната в прегръдката на Гидиън.
Как беше стигнала до този прелом? Що за перверзен демон я караше да забрави всичките си добри намерения в момента, в който Гидиън я докоснеше? Нямаше съмнение, че той е истински сатир, наистина много талантлив и умен сатир, който можеше да я прелъсти, когато пожелае. А най-лошото от всичко беше, че той го знаеше.
Гидиън я целуна нежно по ухото, а дъхът му докосна пламналите й бузи. После плъзна предизвикателно пръстите си по голия й корем и запита:
— Какво се казваше в „Песен на песните“ от Библията? „Коремът ти е като житен копен, обграден с кремове.“
Мили Боже, сега пък този безбожник цитираше библейската поезия с нейния най-скандален текст. Той наистина беше порочен.
— А твоите гърди… — заговори той.
— Гидиън! — започна да протестира тя, като се обърна към него, погледна го и се изчерви. — Този пасаж наистина е доста неприличен. Не е написан, за да… бъде повтарян на глас.
Той й се усмихна, но не изглеждаше, че се разкайва за думите си.
— Аз съм пират. Предполага се, че ще говоря неприлични неща.
Очите му блеснаха, като издърпа два кичура от косат й, а после ги подреди върху раменете и гърдите й.
— Но ако настояваш да бъдем прекалено целомъдрени, ще говоря за нещо друго… прилично. Като косата ти например. — Той погали косите й с такава нежност, каквато не бе очаквала от него. Гласът му беше много тих и изпълнен с копнеж. — Обичам косите ти. С цвят на медни монети, като истинска коприна, подобна на пердетата на госпожица Мълиган.
— Госпожица Мълиган ли? — каза тя и се намуси. — Мога ли да запитам коя е тази госпожица Мълиган и какво си правил с нейните пердета?
— Престанете, госпожице Уилис, не казвайте, че ревнувате!
Този заядливец! Разбира се, че ревнуваше. Но тя нямаше никога да му признае това. Като повдигна брадичката си, тя се опита да каже с безразличен тон:
— Не съм толкова луда, че да ревнувам един пират, който вероятно е спал с половината жени в християнския свят!
Усмивката му се изпари. С кратка ругатня той се отпусна на възглавниците.
— Не са толкова много. Вероятно са само четвърт от жените в християнския свят, макар че се опитвам да се любя с по някоя на всеки половин час. Това ме поддържа млад.
Тя не обърна внимание на неговия сарказъм и запита заядливо:
— И предполагам, че госпожица Мълиган е била една от тях?
— О, разбира се! Любя се със седемдесет и две годишни жени, когато ми се удаде случай!
Тя изведнъж се почувства като пълна глупачка.
— О!
— Ти ревнуваш, нали? — Той се изправи на лакътя си. Но нямаш причина за това. Госпожица Мълиган беше една възрастна дама, съдържателка на един от многото пансиони, в които живеехме с баща ми.
Като го погледна, тя видя, че погледът му е зареян някъде в далечината.
— Още не бях навършил седем години, когато отседнахме там — продължи да обяснява той, — но стояхме само шест месеца. А то беше по-дълго, отколкото живеехме на други места. — Той си играеше с косите й, като прокара няколко кичура през пръстите си и ги пусна върху раменете й. — Но си спомням съвсем ясно пердетата в нейния салон. Тя бяха от аленочервен копринен плат и когато слънчевите лъчи ги озаряваха, те заприличваха на истински пламъци. Струваше ми се, че са наистина пламъци.
Лека усмивка се появи по лицето му.
— Те просто ме обайваха. А когато баща ми беше пиян и започнеше да ме бие, че не съм си научил добре уроците, бягах и се скривах зад пердетата в салона, като се надявах, че тези пламъци ще ме запазят. — Очите им се срещнаха. — И макар да е странно, като че точно това се случваше. Той никога не ме намираше, когато бях зад тези пердета. А когато госпожица Мълиган ме откриеше там, даваше ми мляко и курабии и ме вземаше в леглото си, а аз се сгушвах при нея, докато баща ми спеше, за да изтрезнее. За едно момченце на шест години това беше рай. Тя беше мила, майчински нежна и миришеше на розова вода. Обичах аромата на розовата вода.