Мина още време. Стражата се смени. Новите войници влязоха, като запушваха носовете си и подмятаха шеги за вонята. Хънтър ги изгледа странно — самият той отдавна бе престанал да усеща каквито и да било миризми.
Новите стражи бяха по-млади и по-небрежни към задълженията си. Явно испанците бяха убедени, че пиратите няма да им създават неприятности. Не след дълго стражите започнаха да играят карти. Хънтър извърна поглед и загледа как собствената му пот капе по дъските. Помисли си за горкия Тренчър, но не можеше да събере в гърдите си гняв или възмущение, или дори страх. Беше станал безчувствен.
Пристигна още един войник. Явно беше офицер, защото остана недоволен от небрежното отношение на младите войници. Излая им нещо и те бързо зарязаха картите.
Офицерът обиколи помещението, като гледаше изпитателно лицата на каперите. Накрая избра един от групата и го отведе. Коленете на мъжа се огънаха, когато му заповядаха да върви. Войниците го хванаха и го извлякоха.
Вратата се затвори. Стражите се преструваха известно време на бдителни и отново се отпуснаха. Но вече не играеха карти. Не след дълго двама от тях решиха да се състезават кой ще се изпикае по-надалеч. Мишената им бе един моряк в ъгъла. Играта явно много се хареса на останалите войници, които се смееха гръмко и започнаха да се преструват, че залагат огромни суми за победителя.
Хънтър смътно си даваше сметка за всичко това. Беше много уморен; краката му горяха от изтощение, гърбът го болеше. Започна да се пита защо ли бе отказал да признае на Казала истинската им цел. Това вече му се струваше безсмислено.
В този миг мислите му бяха прекъснати от пристигането на друг офицер.
— Капитан Хънтър! — излая той и Хънтър бе изведен от помещението.
Докато го бутаха и мушкаха да върви през палубите на моряците, които спяха в люлеещите се хамаци, той ясно чу отнякъде странен, жален звук.
Плач на жена.
17.
Хънтър нямаше възможност да се замисли за значението на странния звук, тъй като го изблъскаха на горната палуба. Там, под звездите и спуснатите платна, той забеляза, че луната е ниско над хоризонта. А това означаваше, че до зазоряване остават само няколко часа.
Прониза го отчаяние.
— Англичанино, ела тук!
Обърна се и видя Казала, който стоеше край гротмачтата, заобиколен от държащи факли моряци. В краката му, проснат по гръб, лежеше изведеният по-рано моряк. Бяха го приковали за палубата и около него стояха ухилени испански войници.
Самият Казала изглеждаше много възбуден. Дишаше начесто и плитко. Хънтър забеляза, че отново дъвче листа кока.
— Англичанино, англичанино — каза Казала, изговаряйки бързо думите. — Идваш точно навреме, за да видиш малкото ни забавление. Знаеш ли, че претърсихме кораба ти? Не? Е, направихме го и намерихме какви ли не интересни неща.
Ох, господи, помисли си Хънтър. Не…
— Взел си много въже, англичанино, както и странни железни куки, които се сгъват. Има и разни други неща от плат, които не разбирахме за какво са. Но най-вече не разбираме ето това, англичанино.
Сърцето на Хънтър заби яростно — ако бяха намерили гренадите, всичко бе свършено.
Казала обаче вдигна кафез с четири плъха. Гризачите сновяха напред-назад и писукаха нервно.
— Можеш ли да си представиш, англичанино, колко изумени бяхме да открием, че носиш плъхове на кораба си? Питаме се защо. Защо англичанинът носи плъхове в Августин? Августин си има свои собствени плъхове, а плъховете на Флорида си ги бива, нали? Така че се питам как да си обясня това?
Хънтър видя, че един от войниците направи нещо с лицето на прикования за палубата моряк. Отначало не разбра какво точно става; като че ли търкаше лицето му. После осъзна — бяха го намазали със сирене.
— И тъй — рече Казала, като полюшваше кафеза, — явно не си бил много мил с тези твои опашати приятелчета. Гладни са, англичанино. Искат храна. Виждаш ли колко са възбудени? Надушват храна и затова са така неспокойни. Мисля, че трябва да ги нахраним, нали?
Казала спусна клетката на няколко инча от лицето на моряка. Плъховете се притиснаха към решетките, мъчеха се да се доберат до сиренето.
— Разбираш ли какво искам да кажа, англичанино? Плъховете ти са много гладни. Не мислиш ли, че трябва да ги нахраним?
Хънтър впери поглед в гризачите и в уплашените очи на обездвижения моряк.
— Чудно ми е дали твоят приятел тук няма да проговори — рече Казала.