— Няма ли обиколен път? — попита той.
— Единствените обиколни проходи ще са охранявани — отвърна Хънтър. — Трябва да минем през върха.
Сансон леко се усмихна. Хънтър отново се върна на кърмата при Ендърс и даде заповед след слизането на групата на брега „Касандра“ да отплава на юг, към съседния остров Рамонас. Там имаше малко заливче с прясна вода и слупът щеше да е защитен от евентуално нападение.
— Знаеш ли мястото?
— Да — отвърна Ендърс. — Знам го. Преди няколко години прекарах там седмица заедно с едноокия капитан Люишъм. Мястото си го бива. Колко време да чакаме там?
— Четири дни. Следобеда на четвъртия ден излез от залива и хвърли котва в дълбока вода. Вдигни платна в полунощ и се върни при Матансерос преди зазоряване на петия ден.
— И после?
— По изгрев-слънце иди право в залива и качи хората на галеона.
— И да мина покрай оръдията на крепостта?
— На петата сутрин те вече няма да представляват проблем за теб.
— Не съм по молитвите — каза Ендърс. — Но се моля да е така.
Хънтър го тупна по рамото.
— Няма от какво да се боиш.
Ендърс погледна към острова, но не се усмихна.
В обедната жега, когато въздухът не помръдваше, Хънтър, Сансон, Лазю, Мавъра и дон Диего стояха на тясната ивица бял пясък и гледаха как „Касандра“ се отдалечава. В краката им имаше над сто и двадесет фунта багаж — въже, абордажни куки, платнени клупове, мускети, бъчонки с вода.
Стояха мълчаливо известно време, вдишвайки изгарящия въздух. Накрая Хънтър се размърда.
— Да вървим — рече той и групата обърна гръб на морето и закрачи по брега.
Растящите покрай плажа палми и преплетени мангрови дървета изглеждаха непроходими като каменна стена. Каперите знаеха, че няма да могат да си проправят път през тази бариера — подобен опит означаваше да напреднат не повече от няколкостотин ярда след цял ден тежка и мъчителна работа. Обичайният начин да навлезеш в остров като този бе да намериш поток и да тръгнеш по него.
Знаеха, че в района трябва да има поток — това се предполагаше от самото съществуване на заливчето. Такива заливчета се образуваха поради прекъсване във външния риф, а това прекъсване означаваше, че от острова в морето се излива сладка вода. Тръгнаха по плажа и след около час откриха тясна вада, прорязваща кална пътека през зелената стена. Коритото на потока бе толкова тясно, че растителността се събираше над него и го превръщаше в затворен горещ тунел. Походът определено нямаше да е от лесните.
— Защо не потърсим по-добър път? — попита Сансон.
Чифутина поклати глава.
— Дъждовете тук са малко. Не ми се вярва да намерим нещо по-добро.
Групата тръгна по потока към вътрешността. Почти веднага жегата стана непоносима, въздухът — горещ и зловонен. Единственият звук бе от ударите на сабите им по клоните и цвърченето на птици и дребни животинки в зеления балдахин над главите им. Напредваха бавно. В края на деня, когато погледнаха назад, синият океан долу изглеждаше обезкуражаващо близо.
Продължиха напред, като спряха само колкото да хапнат набързо. Сансон бе майстор с арбалета и успя да свали няколко птици. Малко се поободриха, когато откриха изпражнения на диво прасе край потока, а Лазю събираше растения, които ставаха за ядене.
Нощта ги завари по средата на джунглата между морето и голите скали на Лерес. Въздухът стана малко по-прохладен, но те се намираха под зелените листа, където си беше почти толкова горещо, колкото и преди. Появиха се и комари.
Комарите бяха страховит неприятел. Идваха на толкова гъсти облаци, че човек можеше да ги усети на допир и скриваха от поглед и най-близките неща. Насекомите бръмчаха около каперите, впиваха се във всяка част от телата им, навираха се в ушите, носа и устата. Моряците започнаха да се мажат обилно с кал и вода, но това не им помогна особено. Не смееха да запалят огън, затова изядоха убития дивеч суров, а после поспаха неспокойно, облегнати на дърветата. Бръмченето на комарите не спря нито за миг.
На сутринта се събудиха оплескани в кал, спогледаха се и се разсмяха. Не приличаха на себе си — целите им лица бяха в огромни червени пъпки от ухапванията. Хънтър провери водата — една четвърт от запасите им бе свършила — и обяви, че трябва да пият по-малко. Продължиха напред с надеждата да намерят диво прасе, тъй като умираха от глад, но така и не попаднаха на едър дивеч. Маймуните бърбореха високо над тях, сякаш им се подиграваха. Моряците ги чуваха, но на Сансон не му се удаде възможност да стреля на сигурно.