Лейди Сара Алмънт излезе на палубата и видя Хънтър да наднича през релинга.
— Добър ден, капитане — каза тя.
Той се обърна и леко й се поклони.
— Мадам.
— Пребледнял сте. Всичко наред ли е?
Без да си направи труда да й отговори, Хънтър се втурна към другия край на задната палуба и отново се надвеси над водата.
— Виждаш ли го? — попита стоящият зад руля Ендърс.
— Какво да вижда? — попита лейди Сара.
— Не — отвърна Хънтър. — Гмурна се.
— Под нас трябва да има около трийсет фатома — каза Ендърс. — Плитко е за подобно нещо.
— Какво нещо? — нацупи хубавите си устни лейди Сара.
Хънтър отиде при нея.
— Може да се върне — каза Ендърс.
— Така е — отвърна Хънтър.
Лейди Сара местеше поглед от единия към другия. Двамата мъже бяха плувнали в пот и много пребледнели.
— Капитане, аз не съм моряк. Какво означава всичко това? — настоя тя.
Напрегнатият Ендърс избухна:
— Кръв Божия, жено, току-що видяхме…
— … поличба — побърза да каже Хънтър и изгледа остро кормчията. — Поличба, милейди.
— Поличба? Да не би да сте суеверен, капитане?
— Тъй вярно, много е суеверен — обади се Ендърс и се загледа в хоризонта.
Лейди Сара тропна с краче.
— Ясно е, че няма да кажете какво не е наред.
— Точно така — усмихна й се Хънтър. Имаше чаровна усмивка, въпреки че беше така пребледнял. Лейди Сара си помисли, че може да бъде направо вбесяващ.
— Може и да съм жена, но настоявам… — започна тя.
В същия момент Лазю извика:
— Платно на хоризонта!
Хънтър вдигна далекогледа и видя квадратните платна да се подават над хоризонта зад кърмата. Обърна се към Ендърс, но кормчията вече раздаваше заповеди да опънат всички платна на „Ел Тринидад“. Вдигнаха брамселите и фока и галеонът набра скорост.
Дадоха предупредителен изстрел за „Касандра“, която бе на четвърт миля пред тях. Не след дълго малкият слуп също вдигна всички платна.
Хънтър отново погледна през далекогледа. Платната на хоризонта не бяха станали по-големи, но и не се смаляваха.
— Кръв Божия, от едно чудовище на друго — обади се Ендърс. — Как се справяме?
— Държим се — отвърна Хънтър.
— Трябва възможно най-скоро да излезем от този маршрут.
Хънтър кимна. „Ел Тринидад“ се движеше добре благодарение на вятъра от изток, но курсът му го отклоняваше прекалено много на запад, към веригата острови от дясната им страна. Скоро щяха да попаднат на плитчини и трябваше да променят курса. За всеки кораб това означаваше поне временна загуба на скорост. А за галеон с оскъден екипаж това означаваше голяма загуба на скорост.
— Можеш ли да обърнеш? — попита Хънтър.
Ендърс поклати глава.
— Не смея, капитане. Хората са твърде малко.
— Какъв е проблемът? — попита лейди Сара.
— Тишина — сряза я Хънтър. — Слезте долу.
— Аз няма…
— Долу! — изрева й той.
Тя се дръпна назад, но не се подчини. Отдалечи се на известно разстояние и загледа това, което й приличаше на странен спектакъл. Морякът Лазю се спусна по такелажа с грациозност на котка; движенията му бяха почти женски. И тогава за своя най-голяма изненада лейди Сара забеляза притиснатата от вятъра блуза на Лазю, под която ясно изпъкваха гърди. Значи милият джентълмен всъщност бе жена! Но тя нямаше време да се замисли над това, защото Хънтър, Лазю и Ендърс вече се бяха събрали и водеха оживена дискусия. Хънтър посочи преследващия ги кораб и веригата острови отдясно. Посочи безоблачното небе и слънцето, което вече се спускаше към хоризонта. Лазю се мръщеше.
— Към кой остров ще се насочиш? — попита тя.
— Кат — отвърна Ендърс и посочи голямо парче суша нататък по веригата.
— Маймунският залив?
— Да — каза Ендърс. — Маймунският залив.
— Познаваш ли го? — попита Хънтър.
— Да, но беше преди години, при това е от наветрената страна. Каква е луната?
— Трета четвърт — каза Хънтър.
— И няма облаци — отбеляза Лазю. — Лошо.
Всички закимаха и заклатиха мрачно глави. После Лазю попита:
— Падаш ли си по рисковете?
— Знаеш, че си падам — отвърна Хънтър.
— Тогава заповядай смяна на курса и да видим дали ще можем да избягаме на онзи кораб. Ако успеем, всичко е наред. Ако ли не, ще се справим някак.