Дори не можеше да се нарече добро забавление.
Хънтър изчака, докато въжето на котвата се задвижи, и даде сигнал за стрелба. Новият залп се стовари върху бойния кораб със същия унищожителен ефект. После отново се възцари тишина.
Боскет вече трябваше да е разбрал, че навлизането в кораловия проход — и приближаването до сушата — ще му струва страшно много. Може би щеше да успее да премине и да влезе в залива, но щеше да изгуби десетки, ако не и стотици хора. Още по-голям бе рискът да изгуби ключовите си хора по мачтите или дори кормчията, което щеше да направи кораба неуправляем в опасните води.
Хънтър зачака. Някой изкрещя команди, последвани от още тишина. След това видя как въжето на главната котва пльосна във водата. Бяха прерязали котвата. Не след дълго въжетата на кърмата също бяха прерязани и корабът бавно започна да се отдалечава от рифа.
Щом излезе извън обхвата на мускетите, на палубата и по такелажа отново се появиха хора. Платната бяха вдигнати. Хънтър изчака да види дали корабът няма да обърне и да се насочи към брега. Но не стана така. Испанците продължиха около стотина ярда на север и хвърлиха нова котва. Прибраха платната. Корабът леко се заклатушка на място, точно срещу хълмовете, защитаващи залива.
— Е, значи така — обади се Ендърс. — Донът не може да влезе, а ние не можем да излезем.
По пладне Маймунският залив се превърна в същинска пещ, в която не се дишаше. Хънтър крачеше по нагорещената палуба на галеона, усещаше лепкавия разтопен катран под краката си и много добре си даваше сметка за иронията на положението. Беше извършил най-дръзкия каперски рейд на века, при това с пълен успех, само за да се озове в клопка в някакво задушно заливче, заварден от един-единствен испански кораб.
Моментът бе труден за него и още по-труден за екипажа. Каперите гледаха към капитана си за насоки и нов план, а бе очевидно, че Хънтър не разполага с такива. Някои наблегнаха на рома и започнаха разпри; при една от тях се стигна до дуел, който Ендърс спря в последния момент. Хънтър обяви, че всеки, който убие някого от другарите си, моментално ще намери смъртта си. Капитанът искаше екипажа си непокътнат, а решаването на личните разногласия можеше да изчака завръщането в Порт Роял.
— Не съм сигурен, че ще го понесат — рече вечно мрачният Ендърс.
— Ще го понесат — отвърна Хънтър.
Той стоеше на палубата, в сянката на гротмачтата, заедно с лейди Сара, когато някъде отдолу проехтя изстрел.
— Какво беше това? — разтревожено попита лейди Сара.
— По дяволите! — изруга Хънтър.
Минута по-късно огромният Баса излезе на палубата, мъкнейки съпротивляващ се моряк. Ендърс ги следваше печално.
Хънтър погледна моряка. Беше прошарен мъж на име Локууд, двадесет и пет годишен. Хънтър го познаваше бегло.
— Рани Пъркинс в ухото с това — каза Ендърс и подаде пистолета на Хънтър.
Моряците бавно изпълниха палубата, навъсени и мрачни под изпепеляващото слънце. Хънтър извади собствения си пистолет от колана си и провери дали е зареден.
— Какво ще правите? — попита лейди Сара.
— Това не е ваша работа — отвърна Хънтър.
— Но…
— Извърнете се — каза Хънтър и вдигна пистолета.
Мавъра пусна моряка и той застана пред Хънтър с наведена глава, беше пиян.
— Той ме подхлъзна — каза морякът.
Хънтър го застреля в главата и мозъкът му се пръсна по планшира.
— Господи! — възкликна лейди Сара.
— Хвърлете го през борда — каза Хънтър.
Баса хвана тялото и го помъкна. Краката на мъртвия се тътреха шумно по потъналата в тишина палуба. После се чу плясък; трупът беше изчезнал.
Хънтър се обърна към екипажа си.
— Искате ли да гласувате за нов капитан? — попита той високо.
Моряците замърмориха и се извърнаха. Никой не проговори.
Не след дълго палубата отново опустя. Хората слязоха долу, за да се скрият от слънцето.
Хънтър погледна към лейди Сара. Тя не каза нищо, но го гледаше обвинително.
— Това са корави мъже — рече Хънтър. — И живеят по правила, които всички сме приели.
Тя не отговори, а се завъртя рязко и се отдалечи.
Хънтър погледна към Ендърс. Кормчията сви рамене.
Следобед съгледвачите докладваха, че на бойния кораб отново кипи дейност; всички лодки били спуснати откъм океана, извън видимостта от сушата. Явно били вързани за кораба, тъй като нито една не се появила зад него. От палубата се вдигал пушек. Били запалили огън, но неясно с каква цел. Всичко това продължи до настъпването на вечерта.