— Събота.
Разполагаше с два дни до екзекуцията. Въздъхна, седна и се загледа в решетките на прозореца и облаците, минаващи през бледата намаляваща луна.
Губернаторският дворец бе изграден от тухли и представляваше същинска крепост в северния край на Порт Роял. Сър Джеймс Алмънт лежеше трескав на легло в мазето, под силна охрана. Лейди Сара Алмънт сложи мокра кърпа на челото му и се замоли да започне да диша по-леко.
В същия момент в стаята влязоха мистър Хаклет и жена му.
— Сър Джеймс!
Алмънт погледна към заместника си с изцъклени от треската очи.
— Сега пък какво?
— Осъдихме капитан Хънтър. Ще бъде обесен в понеделник, като обикновен пират.
Лейди Сара се извърна. В очите й се появиха сълзи.
— Одобрявате ли това, сър Джеймс?
— Както… смятате… за добре… — рече сър Джеймс, с мъка си поемаше дъх.
— Благодаря, сър Джеймс. — Хаклет се разсмя, завъртя и излезе. Вратата се затръшна зад него.
Сър Джеймс моментално се надигна и се намръщи на Сара.
— Махни този проклет парцал от главата ми, жено. Имаме работа за вършене.
— Но, чичо…
— Мътните да го вземат, нищо ли не разбираш? Прекарах толкова години в тази забравена от бога колония, като чаках и финансирах каперски експедиции. И то за да доживея именно този момент — когато някой от буканиерите ми домъкне натоварен със съкровища донски галеон. И ето че това се случи, а ти не проумяваш какво означава, така ли?
— Не, чичо.
— Една десета ще отиде за Чарлз — обясни Алмънт. — А останалите деветдесет процента ще бъдат разделени между Хаклет и Скот. Помни ми думите.
— Но те ме предупредиха…
— По дяволите обясненията им, знам как стоят нещата. Четири години съм чакал този момент и няма да позволя да ме изиграят. Нито пък ще го позволят другите добри граждани на този, ъъъ, темпераментен град. Няма да позволя да бъда измамен от пъпчив морализаторски мошеник и надут военен некадърник. Хънтър трябва да бъде освободен.
— Но как? — попита лейди Сара. — След два дни ще го екзекутират.
— Старото куче няма да увисне от моята ръка, обещавам ти. Градът е с него.
— Това пък защо?
— Защото ако се върне, трябва да си плати борчовете, при това с лихвите. Борчове и към мен, и към други. Трябва само да бъде освободен…
— Но как? — повтори лейди Сара.
— Питай Ричардс — отвърна Алмънт.
— Аз ще питам Ричардс — обади се глас от сенките в дъното на стаята.
Лейди Сара рязко се извърна и видя Емили Хаклет.
— Имам сметки за уреждане — каза Емили Хаклет и излезе.
— Това ще бъде ли достатъчно? — попита лейди Сара, когато остана сама с чичо си.
Сър Джеймс се изсмя.
— И още как, скъпа. И още как. — Изсмя се отново. — Преди зазоряване в Порт Роял ще се лее кръв, помни ми думата.
— С радост ще помогна, милейди — каза Ричардс. Верният слуга седмици наред страдаше, че господарят му е поставен несправедливо под домашен арест.
— Кой може да влезе в „Маршълси“? — попита мисис Хаклет.
Беше виждала сградата отвън, но, естествено, не бе влизала в нея. Всъщност това бе невъзможно. Една високопоставена дама би трябвало да вирне нос и да се извърне от престъпността.
— Вие можете ли да влезете в затвора?
— Не, мадам — отвърна Ричардс. — Съпругът ви е поставил специална охрана. Веднага ще ме разпознаят и ще ми препречат пътя.
— Тогава кой?
— Жена — каза Ричардс.
Храната и необходимите лични вещи се носеха на затворниците от приятели и близки; такъв бе обичаят.
— Коя жена? Трябва да бъде умна и да избегне претърсването.
— Има само една, за която се сещам — каза Ричардс. — Мис Шарп.
Мисис Хаклет кимна. Спомняше си мис Шарп, една от тридесет и седемте осъдени жени, които пътуваха с „Годспийд“. Оттогава девойката бе станала най-популярната куртизанка в града.
— Погрижете се — каза мисис Хаклет. — Колкото се може по-скоро.
— И какво да й обещая?
— Кажете й, че капитан Хънтър ще я награди щедро и подобаващо. Не се съмнявам, че ще го направи.
Ричардс кимна, но явно се колебаеше.
— Мадам — рече той, — предполагам, че сте наясно с последиците от освобождаването на капитан Хънтър?
Жената отговори така студено, че по гърба на слугата полазиха ледени тръпки.
— Не само че съм наясно, но и го искам.