След като довършиха плода, той плесна с ръце. Вратата се отвори безшумно.
— Отнеси това — заповяда той, махвайки към остатъците от яденето им. — Погрижи се никой да не ни безпокои.
Блестящият му поглед не се отделяше от Уилоу през цялото време, докато говореше.
— Ще се върна в харема — каза Уилоу и понечи да се изправи.
Тарик я дръпна да седне.
— Не, красавице, не можеш да си тръгнеш още. Мислех за тебе в тази обстановка цял ден — не, още откакто за първи път очите ми се спряха на тебе.
Уилоу се дръпна.
— Защо, след като не мога да ти дам това, от което имаш нужда? Защо не повикаш Сафие? Тя няма търпение да… да ти достави удоволствие. Бил си дълго време в морето и имаш нужда от утехата на копнееща за тебе жена.
Самият Тарик се чудеше защо не беше пратил да доведат Сафие. Сафие можеше да му даде всичко, което би могъл да иска от една жена, но не нея желаеше той. Уилоу го интригуваше безмерно. Не просто красотата й, която беше забележителна, нито пък изключителната й златиста коса и прекрасните зелени очи. Не, ставаше дума за нещо не толкова забележимо, нещо трудно за обяснение.
Духът й беше неукротим, природата й — оптимистична въпреки ситуацията, в която беше изпаднала. Той знаеше, че тя се надява да избегне съдбата си, но онова, което не знаеше, бе, че бягството е невъзможно. Щом се отделеше от неговата закрила, щеше да принадлежи на Ибрахим, телом и духом.
Тази мисъл накара красивото лице на Тарик да помрачнее и предизвика болка в сърцето му. Ибрахим не беше известен с добър характер. Повечето от наложниците му се страхуваха от него, и то основателно. Брат му беше жесток човек, заповядваше да наказват наложниците му с бастонада, когато не беше доволен от тях. Тарик не би могъл да понесе мисълта, че някоя част от копринената плът на Уилоу може да бъде така жестоко ранена.
— Защо се мръщиш? — запита Уилоу.
— Една неприятна мисъл ми мина през ума. — Отпъди мрачните мисли. Щеше да мине много време, преди Ахмед да се върне с отговора на Ибрахим относно условията за размяната. — Но тя вече отмина; сега имаш цялото ми внимание.
Посегна към нея. Тя се дръпна, но мисълта, че тя няма как да му избяга, го накара да се усмихне. Той искаше да й даде удоволствие, дори ако трябваше да се откаже от своето. Нямаше представа защо иска да се подложи на такова изпитание. Може би заради онова изражение на лицето й, когато тя стигаше до върха. Беше го видял веднъж и искаше да го види отново… и отново. Нейното удоволствие беше неговото удоволствие.
— Ще сваля елечето ти — измърмори той.
Задуши нейните протести с целувка, докато без усилие сваляше елека и го хвърляше настрана. Тя застина под него, което той прие като добър знак. Не искаше да я плаши; само да я люби по всякакъв възможен начин с изключение на единствения, който им беше забранен.
Уилоу се опита да прикрие гърдите си, но Тарик не й позволи. Положи я на възглавниците и задържа ръцете й над главата с една ръка, докато облизваше и засмукваше зърната й. Той трепереше от възбуда и страст. Дори само докосването до нея го подлудяваше от желание. Трябваше му цялата сила на волята, за да си спомни защо тя трябва да остане девствена.
Развърза колана й и го метна настрана. Целуна я силно, езикът му проникна в устата й като имитация на онова, което в действителност искаше да направи с нея. Изпъшка, когато членът му се надигна и се изпълни с кръв.
Изведнъж той изстена и се дръпна.
— Защо ме ухапа?
Тя го изгледа самодоволно усмихната.
— Исках да знаеш, че не съм доброволна участничка в това, което правиш.
— Знаеш ли какво ще стане, ако ухапеш Ибрахим?
— Той няма да ме иска, което ще бъде много добре.
— Наивна си, ако мислиш така. Ще нареди да те набият и после ще те вземе, докато си още прекалено слаба, за да се съпротивляваш. Или ще те упои, за да се подчиниш.
— Да ме упои ли? — прошепна Уилоу. — Ще го направи ли?
— Да, ще го направи, красавице. Ще ти дадат да ядеш нещо, което ще те накара така отчаяно да искаш мъж, че ще се молиш за вниманието му. Ще го посрещнеш с отворени обятия… и крака — добави той грубо.
Уилоу ахна с блеснали от уплаха очи, макар Тарик да знаеше от собствен опит, че тя не се плашеше лесно. Тя беше жена, която заслужаваше по-добра съдба от това, което той й готвеше. Най-малкото, което можеше да направи за нея, беше да й покаже вкуса на удоволствието, преди да бъде използвана безжалостно от Ибрахим.