— Виж! — извика тя, показвайки платното на рибаря.
Очевидно той я разбра достатъчно добре, защото погледна в посоката, където тя му сочеше. После изригна проклятие на език, който Уилоу разпозна като турски. Какво ставаше тук? Защо рибарят се преструваше, че не я разбира?
Той извади отнякъде далекоглед и го вдигна към окото си. Този път изригна цял низ ругатни.
— Какво има? — извика Уилоу.
— Лодката на принца — каза рибарят на съвършен турски, стряскайки Уилоу.
— Кой си ти?
Той не отговори. Тя загледа в ужас как той оставя лодката без управление и посяга към нея. Гласът й се издигна панически.
— Какво правиш?
— Надявах се да бъде по-далече от брега, но няма време. Ако принцът ме познае, мъртъв съм.
Когато накрая успя да види лицето му, Уилоу разбра, че е била предадена. Очите му бяха потъмнели от отчаяние под дебели, гъсти вежди, и тя разбра, че е турчин. Рибарят не беше никакъв рибар, а пират, подкупен да… какво? Да я убие?
— Защо искаш да ме убиеш?
— Платиха ми много пари и… още. Не се бори. Трябва да стане бързо, преди принцът да ни настигне.
Притискайки я към борда на лодката, пиратът извади нож от пояса си. Уилоу нямаше намерение да умира без борба. Хвърли изпълнен с надежда поглед към лодката на Тарик и сърцето й падна в петите. Нямаше начин той да стигне до нея навреме. Тя нямаше на кого да разчита, освен на себе си. Когато пиратът замахна с ножа си, Уилоу успя да помисли само за едно. Правилно или не, но тя се метна през борда, тупвайки с плясък в ледената вода.
Дърпана от тежките си поли, тя потъна под водата. Последното нещо, което чу, беше смехът на пирата.
Тарик вдигна далекогледа към окото си и сърцето му едва не спря, когато видя борбата на борда на лодката.
— Какво, по дяволите, става там? — запита се той на глас.
— Какво става? — запита Мустафа.
— Някакъв вързоп дрехи тъкмо падна зад борда — отвърна Тарик.
Хладно осъзнаване се плъзна по гръбнака му, докато наблюдаваше как вързопът полека потъва под водата.
— Божичко! — извика той, призовавайки християнския бог на майка си. — Това копеле хвърли Уилоу във водата и я остави да се удави! Аллах, разпъни платната ни — замоли се той. — Трябва да стигнем до нея, преди да се е удавила, Мустафа.
— Може би вече е твърде късно.
Тарик гневно се нахвърли върху него.
— Не говори така! Не мога да я загубя!
Уилоу беше отлична плувкиня. Беше се учила в езерото край провинциалното имение на баща си. Но водата беше толкова студена, че тя едва можеше да движи ръцете си, за да се изтласка на повърхността. Усещайки, че дробовете й ще се пръснат, тя зарита с крака и се поиздигна, но тежките й поли я теглеха надолу.
По някакъв начин отчаянието и силното желание за живот й дадоха силата да отхлаби фустите и да ги изрита. Нуждата от въздух беше толкова силна, че тя трябваше да мобилизира всяка частица воля. Но силата на волята не беше достатъчна; трябваше да диша. Пое си дъх, очаквайки водата да нахлуе в измъчените й дробове. Вместо това пое дълбоки глътки остър солен въздух. Беше стигнала повърхността.
Незатруднявана вече от фустите, тя заплува към приближаващата се лодка, молейки се да стигне навреме, преди да е замръзнала до смърт или да се е уморила толкова, че да не може да продължи.
Продължи да плува, докато ръцете й не натежаха и краката й не започнаха да тежат като олово. Една вълна я блъсна. Тя се нагълта с вода и се задави. Но продължи да плува, докато вече не усещаше тялото си, а дробовете й пламнаха.
Беше уморена, толкова уморена. Колко още можеше да продължи, преди ръцете да откажат да й служат и краката да се превърнат в мъртва тежест? Недостатъчно дълго, осъзна тя, усещайки как започва да потъва под водата.
— Виждаш ли я? — запита тревожно Мустафа.
— Не. — Напрегната тишина запулсира между тях. — Ето я, тук е, плува до левия борд! — извика Тарик. Наведе се и протегна ръка. — Уилоу, хвани се за ръката ми!
— Не те чува, принце.
— Потъва! Не мога да я оставя да умре, Мустафа. Свий платното, скачам.
Даде далекогледа на Мустафа, свали ризата си, изрита ботушите и се гмурна във водата. Когато вълните започнаха да отнасят Уилоу далече от него и тя потъна, той заплува с уверени движения към мястото, където я беше видял за последно. Видя главата й да се подава на повърхността и отново да потъва. Страхът, че тя ще се удави, накара адреналина да забушува в тялото му. Поемайки си дъх, той се гмурна под развълнуваната водна повърхност и заплува надолу… надолу… надолу…