Уилоу отиде към дивана и седна, скръствайки скромно ръце в скута си. Прочисти гърлото си.
— Какво ще направи според тебе Ибрахим, щом научи, че не съм девица?
Тарик седна до нея.
— Красотата ти би трябвало да възмезди липсата на девственост.
— А ако не стане така? Ще ме накаже ли? Каза, че бил жесток човек.
— Жесток, но не и глупав. Ако не бъде доволен от тебе, ще спечели доста като те продаде на някой от пашите, които цени. Дори без девственост цената ти е висока.
Уилоу го изгледа свирепо.
— И това не те притеснява?
Тарик не отговори, защото нямаше лесен отговор. Не само го притесняваше, но и вероятно щеше да съжалява за постъпката си до края на дните си, точно както щеше да съжалява за смъртта на майка си, ако задържеше Уилоу за себе си. Никога не се беше разкъсвал така.
— Гладна ли си? — запита той, умело сменяйки темата. — Можем да хапнем в градината, искаш ли?
Дръпна шнура на звънеца и един прислужник се появи почти веднага.
— Донеси яденето ни в градината.
Слугата кимна и излезе.
Тарик хвана Уилоу за ръката и я изведе през двойния френски прозорец в застлано с плочи дворче, обградено от талази цъфнали цветя.
— Колко е красиво — прошепна тя. — Не съм го виждала преди.
— Това е личната ми градина. Знаех, че ще ти хареса.
Уилоу го изгледа свирепо.
— Защо моите чувства да имат значение за тебе?
Той я привлече в прегръдките си.
— Иска ми се да знаех.
Главата му се приближи към нейната. Уилоу се опита да отбегне целувката му, но решимостта на Тарик надделя. Устата му настоятелно търсеше нейната, намери я и я завладя. Ръцете му я държаха толкова здраво, че тя едва дишаше. Уилоу се изтръгна и се дръпна, прикрила с ръка устата си. Обърна му гръб, ядосана на себе си, че беше реагирала на опита му да я съблазни.
Усети го, че стои зад нея, и цялата се стегна. Ахна, когато усети нещо хладно да ляга на шията й, и погледна надолу. Обърна се и ръката й стисна изумрудената огърлица, която той току-що беше окачил на шията и.
— Ти си купил изумрудите!
— Да, за тебе. Харесват ли ти?
— Знаеш, че ми харесват. Великолепни са. Но…
— Замълчи, сладка Уилоу. Бих ти дал всичко, което желаеш… всичко, което е в моя власт.
— Ще ми дадеш ли свобода?
— Това не мога да ти дам.
Тя отвори уста, поколеба се, после избъбри:
— Ще ми дадеш ли сърцето си?
Тарик замря, отказвайки да срещне погледа й.
— Може би, ако бях свободен да го направя.
— Не казвай нищо повече, Тарик. Не вярвам в чудеса. Не мога да се състезавам с жената, която те е родила.
Сълзи изникнаха в очите на Уилоу, докато пръстите й опипваха изумрудите. Тогава тя откопча огърлицата и я постави в ръката на Тарик.
— Не мога да ги приема. Не искам нищо да ми напомня за тебе, след като ме отпратиш.
След като ме отпратиш.
Тези думи накараха стомаха на Тарик да се свие от неизразима болка.
Как би могъл да я отдели от себе си? Как би могъл да не я отдели?
12
Тарик се взря в огърлицата, сякаш очакваше тя да го ухапе. Всичко, което искаше, беше да достави удоволствие на Уилоу. Трябваше да не забравя, че тя е прекалено горда, за да приема дарове от похитителя си.
Все пак жестът, по който тя се беше отказала от подаръка му, му бе причинил болка. Нередно ли беше да иска тя да го помни заради добротата му към нея?
Гняв се настани на мястото на болката, когато тя си отиде. Пъхвайки изумрудите в джоба си, той се обърна рязко и излезе. Когато се озова в сарая, заповяда рязко на прислужника, застанал пред него:
— Занеси обеда на господарката в градината. Няма да обядвам днес с нея.
Появи се Мустафа.
— Защо се сърдиш, принце? Лицето ти изглежда като буреносен облак.
— Не ме предизвиквай, Мустафа.
— Тя не хареса ли изумрудите? Даде ли й коприната, която купи за нея?
— Отказа се от изумрудите, затова не й показах коприната.
Мустафа поклати глава.
Много си се привързал към господарката Уилоу. Ахмед ще се върне скоро с отговора на Ибрахим за размяната. Независимо дали ти харесва или не, трябва да отпратиш жената.
— Да не мислиш, че не знам? — Прошепна Тарик с глас, преизпълнен с мъка. — Как обаче да го направя?
— Твой дълг е — отвърна Мустафа. — Има и други жени, някои са дори по-красиви от нея. Ще намериш друга да заеме мястото й.
— Остави ме, Мустафа. Доведи капитан Фауд. Той те чака на пристанището. Поканих го да живее тук, докато стане готов корабът му. Ще трябва да намериш жилища и за хората му.
Според Тарик Мустафа беше загрижен за състоянието на ума му.
— Не се тревожи, приятелю — увери го той, — няма да се проваля. Майка ми няма да пострада заради страстта ми.