Стана, вдигна я на ръце и я отнесе обратно в хамама. Измиха се бързо и се върнаха в спалнята и към вечерята, която ги очакваше.
Тарик наля чай в чашата си и вдигна чайника над нейната.
— Искаш ли?
— По-добре сок — отвърна Уилоу.
Тарик й наля сок от една кана. Между целувките двамата се хранеха един друг с парченца ароматно месо, похапваха крехки зеленчуци и хапки питка. Уилоу следеше как Тарик пие чай и допълва чашата си. Тя отпиваше от сока си със сведени очи и чакаше да подейства упойката, която Бейба беше примесила към чая.
Трудно й беше да се държи безразлично, защото знаеше какъв ще е изходът от тази нощ. Така притихна и се вглъби в себе си, че Тарик запита:
— Нещо не е наред ли?
Тя му отправи треперлива усмивка.
— Добре съм, но не мога да хапна нито хапка повече.
— Нито пък аз — каза той. — Нощта е още млада. Ако ще ни е последната, искам да я използвам максимално.
Протегна ръка към нея.
Уилоу се чувстваше като предателка, полагайки ръка в неговата, за да му позволи да я отведе към леглото. Щом се събудеше, щеше ли да разбере, че тя и верните му приятели са заговорничили срещу него? Щеше ли да я забрави, след като тя си отидеше? Или щеше да я последва в Истанбул, след като бъдеше освободен? Тя се надяваше той да не постъпи така, защото щеше да бъде прекалено късно; тя вече щеше да бъде затворена в султанския харем заедно с другите му наложници.
Уилоу се надяваше Тарик да приеме това, че тя му подаряваше живота, и да си спомня с нежност за нея. Не можеше да направи по-малко за него, тъй като той беше решен да умре заради нея. Надяваше се и че баща й ще я спаси, и тази крехка надежда й даваше смелостта, от която имаше нужда, за да помогне за плана на Мустафа.
— Ще се любим бавно този път — каза Тарик, нарушавайки мислите й.
Когато се сляха отново, Уилоу се запита дали упойката на Бейба е достатъчно силна, защото той се любеше с нея бавно, много, много бавно. Когато свърши, Уилоу се отпусна омекнала в ръцете му, със затворени очи и тежко повдигащи се гърди.
— След като си почина малко, пак ще се любим — измърмори Тарик.
Думите му бяха провлачени, очите — замъглени. Уилоу му се усмихна. Клепачите му трепнаха, когато отвърна на усмивката й.
— Сигурно остарявам — измърмори той плахо.
Тя го погали по челото.
— Спи, принце. Заслужи си почивката. — Гласът й трепна в ридание. — Прости ми, любов моя; моля те, прости ми.
Очите му се отвориха с усилие.
— Какво си направила?
За един отчаян миг Уилоу помисли, че упойката няма да подейства. Но когато той се опита да се надигне на лакти, ръцете му омекнаха.
— Прости ми — повтори тя. — Обичам те.
Пръстите му се свиха около раменете й, лицето му се озова плътно до нейното. Обвинението в очите му разкри точния момент, когато той осъзна какво става с него.
— Какво… си… направила?
Тогава ръцете му отпуснаха, очите му се вдигнаха нагоре и той целият омекна.
Уилоу се отпусна на дюшека. Край. Беше тъжна, но не изпитваше угризения. Извърши всичко това, за да живее Тарик. Но беше уплашена. Нямаше представа какво да очаква като една от наложниците на султана, нито пък какво й готви бъдещето, но щеше да се моли за чудо.
Чу се тихо почукване на вратата. Бейба я открехна и надникна вътре.
— Готово ли е, господарке? Спи ли принцът?
Уилоу се надигна, държейки чаршафа пред гърдите си.
— Да, готово е. Какво ще стане сега?
Бейба се приближи към леглото, повдигна клепачите на Тарик и се вгледа в очите му. Нямаше видима реакция.
— Ще спи дълго след като корабът ти замине — каза старата жена. — Ще повикам Мустафа, а ти се облечи. Аллах да те пази, господарке.
— Моля те, грижи се добре за Тарик — прошепна Уилоу.
Бейба излезе. Уилоу се изми, облече една от роклите, които Тарик й беше дал, и закрепи косата високо на темето си.
Беше готова, когато Мустафа дойде да я вземе, но донякъде се изненада, виждайки Али Хара с него. И той ли беше дошъл да се сбогува с нея?
— Корабът е готов да отплава със сутрешния отлив — каза Мустафа, след като хвърли кратък поглед към Тарик. — Справи се добре, господарке. Благодарен съм ти. Последвай ме.
Мустафа излезе от стаята. Уилоу се обърна отново към Тарик и притисна устни към неговите. Със стичащи се по лицето й сълзи тя побърза да настигне Мустафа, спирайки пред вратата за един последен поглед към любимия.
Тримата преминаха през притихналия сарай и излязоха навън в нощта. Една карета ги чакаше на двора. Мустафа се качи на мястото на кочияша. Али Хара настани Уилоу вътре и я последва.
— Тръгвам с тебе, господарке — каза евнухът.
— Какво? Мустафа знае ли?