Прикована под тежестта на Джаред, Кейт отвори леко очи, колкото да види лицето на младия мъж, надвесено над нея, напрегнато от напора на чувствата. Не смяташе, че той съзнава какво й казва в този миг на върховно блаженство — гласът му бе по-плътен и дрезгав, почти страдалчески. Навлезе за последен път дълбоко в нея и Кейт се усети да полита като птица над проблясващия под лунните лъчи океан. В същия миг осъзна без сянка на съмнение къде бе виждала Джаред преди — това бе мъжът от нейните сънища, появил се за първи път в мечтите й, когато от девойка се бе превърнала в жена и оттогава насетне преследващ я навред. Образът му се явяваше във всяка нейна книга — той бе нейният пират — неустрашим, страстен, нежен и безкрайно горд. Шокът от познанието се сля с вълната от чувствена наслада, която разтърси тялото й, замъгли съзнанието й и след един последен вик на блажена, тръпнеща болка, Кейт изгуби представа за всичко.
Бавно започна да се връща към реалността, към тихия шепот на океана и обления от луната бряг. Усещаше топлите длани на Джаред, обгърнали гърдите й и неговото влажно от пот тяло до себе си. Единият му крак бе все още преметнат през бедрата и, а брадичката му докосваше главата й. Усещаше тежестта му, но това я караше да се чувства защитена и в безопасност.
Тогава си спомни мята на прозрение от преди малко и потрепери.
— Студено ли ти е? — Джаред се размърда леко, като се обърна по гръб, поставяйки ръка под главата си. Погледна я — очите му блестяха с приглушено припламващите искри на страстта, задоволена само временно.
— Не. — Погали с любопитство огрените от лунната светлина очертания на лицето му.
— Какво има тогава? — Той целуна връхчетата на пръстите й, когато те докоснаха устните му.
— О, нищо. Просто изпитвам странното усещане, че те познавам.
— Но това си е истина. Дори бих казал, че вече ме опозна много добре.
Кейт се облегна на лакти върху неговите здрави, мускулести гърди и го изгледа внимателно.
— Всъщност, повече, отколкото самият ти подозираш.
— Това да не би да е някакво предупреждение? — изсмя се Джаред. Гласът му бе все още дрезгав от преживените емоции.
— Може би — сви рамене тя.
— Ще го имам предвид. — Погали я по голия гръб. — Знаеш ли пък аз какво осъзнах? Когато си в такова настроение, бодлите ти, с които толкова обичаш да подкачаш хората, ги няма никакви.
— Радвам се, че си доволен.
— Разбира се, че съм доволен! Вече знам, че номерът е да те държа в това състояние колкото се може по-дълго!
— Възможно е да са необходими доста усилия за подобно нещо!
— Ще посветя всяка свободна частица от времето си, ако трябва. — Той зарови пръсти в косите й, придърпа главата й надолу и я целуна силно. — Господи! Направо си божествена! Караш ме да се чувствам най-задоволения мъж на света! Не, в цялата Вселена!
— Аз също не се чувствам никак зле.
— Коя щастлива съдба те доведе на моя остров, о, прекрасна принцесо?
— Съвместните усилия на две непоколебими, добронамерени приятелки в комбинация с преумората вследствие на твърде много работа. Ако можех да решавам сама, никога не би ми хрумнало да дойда на Аметиста. Вероятно в този миг щях да си стоя в къщи, вперила поглед в екрана на компютъра.
Джаред обгърна лицето й с ръце и каза със сериозно изражение:
— Опиши ми дома си. Сигурно притежаваш шикозен апартамент в модерните предградия на Сиатъл.
— Харесвам дома си.
— И от колко време живееш там?
— Откакто мъжът ми ме напусна, за да се посвети изцяло на призванието си.
— Какво представляваше бившият ти съпруг?
— Притежаваше душа на поет, но за съжаление все още никой не бе успял да прозре невероятния му писателски талант. Така поне ми казваше.
— Защо се омъжи за него?
— Добър въпрос. Когато се запознахме, и двамата тъкмо навлизахме в литературното поприще и по онова време бях убедена, че е внимателен, интелигентен човек, на когото можех да разчитам и да имам доверие. Всъщност, наистина се проявяваше като такъв в началото. В действителност обаче бе просто доволен, че имам сериозна, постоянна работа и по този начин можех да го издържам, докато той се занимава спокойно с писателстване. По-късно започнаха да публикуват моите книги, но не и неговите — започна да обвинява мен за неуспеха си и оттук нататък нещата помежду ни се влошиха. Сега, естествено, си давам сметка, че в действителност Хари бе просто слабохарактерен, егоцентричен, невротичен и вечно оплакващ се неудачник. Странно как човек може с течение на времето да промени коренно мнението си за някого.
— И къде живее сега?
— Не зная точно. Последното, което чух за него, бе, че се подвизава в някаква колония на така наречените „елитарни поети“, където всеки чете стиховете си на останалите, които го приветстват за невероятния му талант, обединени от общата увереност, че досега творбите им не са публикувани единствено защото светът не умее да цени истинските гении!