Кейт моментално се ободри.
— Страхотна идея!
Двадесет минути по-късно обаче, когато, след като си бе избрала една красива разноцветна рокля, дълга до глезените и помоли да я подкъсят, Катрин Инскип се сблъска с поредното доказателство за вездесъщото влияние на Джаред Хоторн навсякъде из острова. Сякаш ме дебне къде ходя, помисли си кисело тя.
— Ще накарам шивачката ми да се заеме още сега, за да можем да ви я доставим в хотела до следобед. — Побърза да я успокои собственичката на бутика. — Нали няма да е прекалено късно?
— О, не, не се тревожете! Не бързам — мога сама да си я взема утре!
— В никакъв случай! — Махна ръка с елегантен жест жената. — Вие сте близка лична приятелка на Джаред и затова настоявам да ви я доставим ние. В края на краищата, именно той ми даде необходимият заем, за да започна този бизнес и винаги и с огромно удоволствие бих направила услуга на негов приятел. За Бога, та всъщност почти всички тук, на острова, са задължени за нещо на Джаред. Не е ли така, Лети?
— Боя се, че е точно така — съгласи се другата жена, като очите й блеснаха със задоволство. — Хайде, Кейт, ела да разгледаме галерията в съседство на бутика. Може нещо да ти харесай да поискаш да си го вземеш.
— Пак с отстъпката, полагаща се на Джаред, а? — подхвърли със сух тон спътничката й.
— Нищо чудно: Мери Фаръл — собственичката на галерията, печели основно от туристите на курорта, които купуват изложените там творби, поради което несъмнено също се чувства в някакъв степен задължена на неговия управител. А и художниците, излагащи картините си в тази галерия, припечелват хляба си именно благодарение на туристите от Кристалния залив.
Кейт вдигна безпомощно ръце.
— Е, предавам се. Само си мисля, защо най-сетне не признаете, че живеете в истинско феодално кралство и не коронясате Джаред за свой законен владетел?
— Определението ти не е съвсем точно — подхвърли Лети през смях. — Това не е феодално кралство, а само едно градче на малък тропически остров, едва различим на картата на света. Ако не беше Джаред и неговият курорт, Аметист сигурно щеше или изцяло да опустее или постепенно да се превърне в жалко, мръсно пристанище, убежище на всякакви отрепки, каквото е Рубинения остров. Хората тук знаят това.
— И успяват по много подходящ начин да изразят своята признателност.
— Да, така е.
— Знаеш ли, Лети, мисля си, че нещата вероятно са стояли по същия начин и по времето, когато Роджър Хоторн е владеел острова.
— Не бих се изненадала.
Кейт спря, огледа се бързо през рамо и в следващия миг се провря като стрела под желязната верига, преграждаща пътечката, която водеше към руините на замъка. Престъпвайки забраната, усети да я изпълва чувство на дръзка неустрашимост — намираше се на територия, недостъпна за случайния турист.
Макар да нямаше защо да се тревожи, че може да бъде забелязана, тя продължи да поглежда често-често назад.
Не съществуваше и причина, поради която да се чувства толкова напрегната, казваше си — от достатъчно дълго време бе в Кристалния залив и вече бе научила навиците, както на персонала, така и на почиващите. Едва започваше да се зазорява и никой себеуважаващ се турист не би станал толкова рано, а що се отнася до работещите, те също предпочитаха да поспиват до по-късно, както бе успяла да установи. Животът на един южен остров определено си бе за завиждане.
И така, най-сетне замъкът бе на нейно разположение — за това си мечтаеше още от деня на своето пристигане и любопитството й бе нараснало неимоверно много. Всъщност, веднъж вече бе посещавала развалините в групова обиколка с водач, но бе останала безкрайно разочарована — заедно с още няколко любознателни туристи тя бе последвала ентусиазирания гид по извиващата се нагоре пътечка, стигайки до останките на прословутото пиратско убежище; на никого от тях обаче не бе позволено да навлезе по-навътре сред тях и да разгледа по-обстойно вътрешността на порутения замък. Водачът им бе разказал една съкратена версия на историята на Роджър Хоторн, в която липсваха доста от по-пикантните и интересни детайли, описани в дневника на Амелия.
Семейството живяло на Аметистовия остров в продължение на дълги години. Имали няколко деца, въпреки че първоначално младата девойка твърдо се противопоставяла на предложенията на пирата да се омъжи за него. Този факт бе развеселил групичката туристи. Накрая семейството на Хоторн се връща обратно в Англия — по-големият брат на Роджър умира, без да остави наследници, като му завещава всичките си земи и своята благородническа титла. Оттогава никой повече не е живял в замъка.