— И така, сградата е вече толкова порутена, че засега ръководството на курорта разрешава на посетителите да влизат само до първия салон — бе завършил обясненията си екскурзоводът. — Разбира се, планирана е реставрация и скоро голяма част от замъка ще бъде отворена за разглеждане.
Кейт обаче никъде не бе видяла и следа от начало на възстановителни работи, нито бе забелязала някакви работници наоколо. При все това, нейната наблюдателност й бе помогнала да съзре отпечатъците от два вида стъпки върху спираловидното стълбище в другия край на здрачния салон. Нещо й подсказа, че бяха оставени от Джаред и неговия дебел приятел Макс.
Кейт се бе събудила сутринта е определеното чувство, че повече не може да се бори с неудържимото и тревожно любопитство, което я измъчваше. Трябваше най-после да разбере какво ставаше в замъка. Поради задълбочилите се интимни отношения с Джаред, за младата жена бе вече невъзможно да се прави, че не забелязва неговите необясними посещения в замъка. Макар официално достъпът до него да бе забранен, с изключение на груповите посещения с водач, Хоторн най-малкото два пъти бе водил там Макс Бътърфилд и то посред нощ, като със сигурност двамата бяха влизали доста по-навътре от предния салон. Катрин Инскип с нарастваща увереност започваше да вярва, че това, което ставаше в замъка нощно време бе или незаконно, или опасно, или по-вероятно и двете. Държеше да узнае истината!
Разстоянието до замъка на пирата бе доста дълго — пътечката извиваше между гъстата тропическа растителност над Кристалния залив, след което навлизаше сред джунглата, като най-неочаквано свършваше пред грамадата развалини. Кейт се спря, за да си поеме дъх, вперила поглед в тях сред бледата светлина на настъпващото утро.
Приличаше по-скоро на добре укрепена каменна къща, отколкото на истински замък. Не бе голяма — едва на три етажа, с множество тесни прозорци и без никаква допълнителна защитна стена, която да огражда вътрешния двор. Нямаше централна порта, нито, съответно, къщичка за вратаря. Кейт не забеляза неизменните за всеки истински замък крепостни валове и ограждащ защитен ров с вода. Постройката обаче разполагаше с доста висока кула, извисяваща се над централното крило, от която, без съмнение, Роджър Хоторн внимателно бе наблюдавал водната шир — както за евентуални нападатели, така и за лесни за оплячкосване жертви.
Страната на замъка в посока към океана представляваше изключително солидна каменна стена без прозорци, която надолу постепенно се сливаше със скалата от застинала лава, издигаща се от морските дълбини. Оттук замъкът бе практически непревземаем. Единственият достъп до него бе през джунглата откъм вътрешността на острова.
По време на туристическата обиколка водачът им бе обяснил, че Хоторн и хората му използвали брега над Кристалния залив като пристанище за корабите си. Именно тук — на мястото, където сега се намираше курортът, те разтоварвали заграбените богатства и стока, въртели търговия и сключвали сделки. По-заможните плантатори и едри собственици от съседните острови охотно купували всичко, което Хоторн успеел да плячкоса и никой не се тревожел особено много на кого са принадлежали тези неща преди това.
Кейт си пое дълбоко дъх и предпазливо премина под солидния каменен свод на входа, следвайки пътечката, по която ги бе повел техният водач при груповата туристическа обиколка. Малко по-късно се озова сред потъналия в сенки обширен салон с висок сводест таван. Включи малкото фенерче, с което се бе снабдила и в същия миг усети по цялото си тяло тръпките на странно зловещо чувство. Когато бе стояла тук заедно е останалите туристи предишния ден и всички с любопитство бяха разглеждали останките от мебелировка и декорация по стените, всичко й бе изглеждало съвсем нормално. Сега обаче изпитваше усещането, че се намира в стая, пълна с призраци.
— Не прилича съвсем на провинциалната къща на богат английски земевладелец, Амелия — прошепна Кейт. — Как си издържала да живееш тук? Обзалагам се, че си била бясна, когато е трябвало да се опиташ да устроиш удобен и уютен дом в тази огромна съборетина.
Запъти се бавно и предпазливо към спираловидното каменно стълбище в другия край на салона. Отпечатъците от стъпки все още си личаха ясно в прахта — значи, не си беше въобразила. Стъпалата обаче водеха надолу, а не нагоре, както очакваше. Наведе се и плъзна лъча на фенерчето по каменните плочи — стълбището се спускаше докъдето поглед стига в мрачните и тайнствени подземия на замъка.
Предварително се бе подготвила, че няма да й бъде никак лесно да открие истината, затова отново си пое дъх и се замисли какво да прави от тук нататък. Всъщност, бе очевидно, че нямаше избор — ако искаше да узнае накъде водеха стъпалата, явно й се налагаше да слезе по тях.