— Значи онази малка и тясна стаичка наистина е била използвана като затвор! — Очите на Кейт се разшириха от любопитство. — Знаех си! Там долу обаче, освен тъмничната килия има и друго, тайно помещение — видях как отпечатъците от стъпки изчезват точно при едната стена!
— Наистина ли? — изгледа я Хоторн изпитателно.
— Да! Какво има там, Джаред?
— Не е твоя работа да знаеш. Обещавам ти, все пак, че някой ден ще ти покажа подробно целия замък, само че не днес, скъпа. Вероятно не и през следващите няколко седмици. Докато не ти позволя, няма да стъпваш повече в близост до развалините.
— Не можеш да ме спреш — ще ходя, където си искам!
— Напротив. Мога. На Аметистовия остров имам право да върша всичко, което си пожелая!
Кейт го изгледа продължително и разбра, че той е категоричен.
— Значи действително вярваш, че можеш да издаваш каквито си искаш заповеди и да очакваш от мен, че ще им се подчинявам?
— Скъпа, — отвърна й уморено той — Дори и да се върнеш отново там, няма да успееш да видиш нищо повече, освен още няколко празни, запустели стаи.
— Тогава защо не ми позволяваш да задоволя любопитството си?
— Защото е опасно — вече ти обясних.
— Опасността май не идва единствено от порутената сградата, а? Абсолютно сигурна съм, че си се захванал с нещо рисковано!
С едно рязко движение Джаред спусна крака на пода и я изгледа с присвити очи.
— Виж какво, вече ми дойде до гуша от този разговор! Без значение дали ти се нрави, аз издавам разпорежданията тук. Замъкът на Хоторн е моя частна собственост и не позволявам на никого да ходи там! Точка по въпроса!
— И въобще не смяташ, че ми дължиш някакво обяснение? — Кейт стоеше пред него като зашеметена. Чувстваше се напълно безпомощна.
— Само защото спя с теб, така ли? Не, не смятам! Младата жена го изгледа — изразът на лицето му бе неумолим и тя разбра, че по-нататъшният спор бе напълно безполезен. Запъти се вбесена към вратата и я отвори рязко, след което се обърна за последен път към Джаред:
— Ти си просто един безочлив, самонадеян, деспотичен негодник! И знаеш ли какво ще ти кажа, Джаред Хоторн? Същият си като своя предшественик — един съвременен пират, който си въобразява, че може да командва всекиго, както си пожелае! — Тресна вратата след себе си и ядосано се отдалечи.
Едва когато се прибра в стаята си, тя даде воля на обидата и разочарованието. Разплака се — за първи път, откакто Хари я бе напуснал. Тогава се бе почувствала наранена и унижена. Бе имала чувството, че животът й е провален. Сега всичко бе много по-лошо: сякаш сърцето й всеки миг щеше да се пръсне от мъка и отчаяние.
Седма глава
Когато Джаред се отби късно същия следобед в почти празния бар на курорта, той веднага си даде сметка, че вестта за скарването им с Кейт се бе разпространила с още по-главоломна бързина, отколкото новината за връзката им. Оттук следваше, че вероятно и останалите жители на острова вече бяха информирани за случилото се.
— Я виж ти! Значи най-после се реши да подадеш глава от скривалището! — подкачи го полковникът. Постави ръце на тезгяха и се усмихна широко в израз на мъжка солидарност. — Не се бой, засега тук е достатъчно безопасно, а и твоята дама днес никаква не съм я виждал.
— Така ли? Всъщност, защо си мислиш, че съм се крил? — Джаред се отпусна на един от високите столове и постави крак на месинговата подпора на бара.
— Лани ме осведоми за всичко — тази сутрин е била дежурна на рецепцията, когато Кейт излязла от офиса ти. Изглеждала, меко казано, бясна — не казала нито дума, но било ясно като бял ден, че току-що е кръстосала шпаги с някого, а освен теб по това време в твоя работен кабинет е нямало други хора! Ти самият цял ден си бил в мрачно настроение, като си се сопвал за щяло и нещяло — с други думи, по общо мнение двамата с Кейт сте се скарали!
Джаред изруга — знаеше, че вече нищо не можеше да спре разпространяването на клюката.
— И всички ли се забавляват също толкова като теб?
— Ами, както виждам — да.
— Къде е Кейт?
— Нямам представа. Казах ти, че цял ден не съм я виждал.
— Сигурно седи и се цупи в стаята си. Ще я оставя да се самосъжалява още известно време и после ще се отбия да проверя дали не мога да позагладя малко положението!
— Мислиш, че ще е толкова лесно?
— Рано или късно, ще й мине. Просто в момента е леко ядосана.
— Май направо си е бясна!
— Само защото изгуби спора. Скоро ще се успокои.
— На твое място не бих разчитал, че ще стане толкова скоро — останах с впечатлението, че госпожа Инскип не е свикнала да губи спорове. А тъй като и ти не си от най-лесно примиряващите се със загубите, имам чувството, че ще мине доста време докато ледовете се стопят.