Но, за съжаление, не живееше тук, а и някак си не успяваше да изпита кой знае какъв ентусиазъм, когато си представяше как се потапя в студените, мрачни води на залива Пъгит в Сиатъл. Вече бе свикнала с топлото, прозрачно, тюркоазно синьо море на тропика.
Човек не може да има всичко, каза си. Историята с Джаред щеше да приключи съвсем скоро и Кейт ще продължи да живее вече с истински спомени, които подхранват мечтите й занапред. Имаше много жени, лишени от щастието да изпитат дори това.
Замислена за самотното си завръщане обратно в Щатите, Катрин сви по малка пътечка в градината и за малко не се сблъска с Макс Бътърфилд.
— Извинете — каза бързо, отстъпвайки назад. Почувства се неприятно, забелязвайки мокрите петна, които оставиш по перфектно изгладената, светеща от чистота риза на Макс.
— Но, моля ви, не се притеснявайте! — отвърна като усърдно изчетка с ръка първо ризата, а после и панталоните си. Очевидно, не бе твърде доволен от промяната във външния си вид, но се постара да прикрие раздразнението си, усмихвайки се любезно на Кейт. — Трябваше повече да внимавам къде вървя. Както виждам, ходили сте да плувате?
— Да, тази сутрин времето е просто великолепно. Предполагам обаче, че всички сутрини тук са такива!
— Истинско райско блаженство! — потвърди Макс, като се загледа в океана зад гърба й. — Трудно е да се повярва, че някога може да ти омръзне! Ще се съгласите ли да ми правите компания за чаша кафе на терасата. Ще си поговорим за общата ни професия — отдавна не съм имал възможност да обсъждам с колега писател това, което ме вълнува! Човек започва да губи връзка с нещата.
Катрин се поколеба, след което кимна в съгласие, като не можа да измисли подходящо извинение.
— Добре. Ще ми бъде приятно. Благодаря за поканата.
Прекосиха откритото фоайе и се отправиха към покритата с теракота тераса, обграждаща плувния басейн на хотела. Келнер с тъмни очила взе поръчката им и след малко се завърна с поднос, върху който имаше кана с кафе, два кроасана и чаша Блъди Мери за Макс.
— Кога за пръв път дойдохте тук, на островите, господни Бътърфилд? — Младата жена намаза с масло кроасана си и отхапа от пухкавото тесто.
— Толкова отдавна, че вече не си спомням точната дата, но не мога да забравя вълшебното усещане, което ме обзе при пристигането ми, че преживявам истинско приключение. Всичко ми се струваше невероятно екзотично. По онова време бях уверен, че ми е писано да стана много известен и си представях как в биографичните бележки към книгите ми ще пише, уж между другото, че съм живял и творил на тропически остров.
— Подобни неща наистина правят впечатление на читателя — съгласи се Кейт. — Придават на автора по-голяма значимост.
— Така е. Дойдох на Аметиста с твърдото намерение да имам наистина значим и пълноценен живот. Годините обаче минаха по-бързо, отколкото очаквах — романът, който исках да напиша, все още не е готов, а междувременно ми се налагаше да припечелвам посредством най-различни незначителни дейности и допълвайки доходите си с писането на някоя и друга туристическа брошура. — Макс повдигна рамене и излапа остатъка от кроасана си. — Животът рядко протича така, както сме го планирали в началото, нали? Човек все пак постепенно започва да привиква. А сега е ваш ред да ми разкажете за себе си, госпожо Инскип.
— Няма много за разказване. Живея и работя в Сиатъл. За късмет, изкарвам прехраната си, като върша нещо, което истински обичам, затова се смятам за щастлив човек. Но не можеш да имаш всичко, за което мечтаеш.
— Да, наистина сте щастливка! Същото се отнася и за Джаред Хоторн и трябва да призная, че искрено ви завиждам — не можете да си представите колко! И двамата си изкарвате хляба, вършейки това, което харесвате и обичате.
Но и двамата сме, положили големи усилия, за да постигнем подобно щастие, помисли си Катрин, оглеждайки се наоколо. Питаше се колко ли труд, пари и време е коствало на Джаред изграждането на толкова красиво курортно селище. После си припомни трудностите, които й се бе налагало да преодолява в собствената си писателска кариера и немалкото случаи, когато бе получавала отказ от издателите. Странно бе, но с Джаред наистина ги свързваше нещо общо по отношение начина, по който бяха постигнали успех в живота. Нито той, нито тя бяха получили всичко това на готово — и двамата бяха платили сериозна дан за своето щастие.
— Е, все още не съм изгубил изцяло надежда — продължи Макс, отпивайки от чашата с Блъди Мери. — Предполагам, че човек никога не се предава докрай. Понякога ни се предоставя неочакван шанс да променим съдбата си за добро и аз съм постоянно нащрек за подобна златна възможност.