Катрин се облегна на парапета, без да откъсва поглед от тъмната вода.
— Би било чудесно — подхвърли небрежно. — Обади ми се, за да знам точно кога пристигате и да съм свободна тогава. Можем да обядваме заедно.
Джаред се закова на едно място. Не можеше да повярва, че чува подобен отговор.
— Да обядваме ли?
— Ами да. Защо не? В името на старото приятелство. Естествено, ако не съм твърде заета.
— Значи така. Да обядваме! — бе толкова вбесен, имаше чувството, че всеки миг ще избухне. Същевременно изпитваше безкрайно объркване и несигурност, което допълнително усили гнева му. С една-единствена крачка стигна до Кейт, сграбчи я за раменете и я завъртя рязко, така че да застане с лице към него. — Не мога да повярвам на ушите си! Какво, по дяволите, имаш предвид с „Можем да обядваме заедно“?
Двамата се гледаха, без да откъсват очи един от друг, неговият поглед бе гневен и сърдит, нейният — хладен и далечен.
— А твоята идея каква е? Да оставим Дейвид да се забавлява сам в лунапарка, докато с теб направим един кратък курс по креватна гимнастика?
— За Бога, знаеш, че не става въпрос за това!
— А за какво?
— Само си помислих, че можем да се видим отново!
— И аз ти отговорих, че съм съгласна. Искам само ме уведомиш предварително кога ще пристигнете.
— Престани да говориш така, сякаш срещата между нас ще бъде просто една съвсем обикновена, незначителна случка! — Пусна я рязко и стисна на свой ред парапета на верандата.
— А какво друго?
Джаред я изгледа с присвити очи, опитвайки се да прозре каква игричка й бе хрумнало да играе този път.
— Срещата ни не би могла да бъде незначителна. Поне не за теб, Кейт!
— И защо, ако смея да попитам?
— Защото аз съм мъжът на мечтите ти! — Усети как тя замръзна на място и побърза да нанесе съкрушаващия удар: — Не е възможно да считаш връзката ни за незначителна, защото аз не съм просто един обикновен познат за теб. Нито сега, нито за в бъдеще! Можеш да ме мразиш или да ме обичаш, но никога няма да съм ти безразличен!
— И какво те прави толкова сигурен?
— В момента чета последната ти книга — усмихна се леко насмешливо Джаред. — Лети ми я даде и написаното се оказа истинско откровение. Защото именно аз съм главният герой, нали?
— Едва ли е възможно. Когато я написах, въобще не те познавах.
Младият мъж поклати глава. Чувстваше се по-уверен от всякога. Катрин започваше да се защитава и точно сега бе решителният момент да й въздейства.
— Не съм толкова глупав, Кейт. Признавам, че по принцип историческите романи не са сред най-любимите ми четива, но не е нужно да си някой гений, за да прозреш невероятното сходство между мен и мъжа, за когото мечтаеш! Само дето още не желаеш да си го признаеш!
— Удивително е колко си самонадеян.
— Погледни ме, момиче! Погледни ме и ми кажи, че греша! Търсиш мъж, който да притежава същата воля и сила на характера като теб. Който да те желае толкова силно, че да е неспособен да мисли за друга и същевременно да не бяга, когато сте в конфликт! По дяволите, та аз дори приличам на героя в книгата ти: имам същата тъмна коса и сребристо сиви очи, живея на тропически остров, а освен това ти си почти убедена, че се занимавам с някакъв вид пиратска дейност! Залагам петдесет долара, не, сто, дори ако искаш, хиляда, че не можеш да си тръгнеш от мен, без повече да се обърнеш назад! Цял живот ще си спомняш и ще мечтаеш за мен!
Кейт стоеше с втренчен в него поглед и разширени от изумление очи.
— Фактът, че може и да си мъжът, когото винаги съм желала, не ми върши кой знае каква работа при положение, че аз не съм жената на твоите мечти!
— Значи все пак го признаваш? — подхвърли бързо Джаред.
— Да призная какво? Че си една моя илюзия, която неочаквано се е сбъднала? Е, добре, признавам го! Разбрах го още първия път, когато се любихме!
Най-сетне Джаред можеше да въздъхне с облекчение.
— Кейт, скъпа, чуй ме…
— Не, ти трябва да ме чуеш! — Усмихна се нежно и продължи: — За тази вечер вече достатъчно ме изтормози. Мисля, че е време да си вървиш!
— Не можеш да ме изгониш просто ей така! Не и сега!
— По-добре ще е да го направя. В противен случай, ще страдам много повече. Разбрах го днес следобед, когато Дейв ми подари рисунката си. Време е да се опитам да забравя цялата тази история.
— Кейт, но аз не искам да те нараня! Никога не бих го сторил!
— Тогава си върви!
Не можеше да повярва, че го гонеше от стаята си.
— Но защо? Какво искаш?
— Нищо.
— Не е вярно! Лъжеш ме — виждам го в очите ти!