Ще допълня тази извадка от „Джибралтър Газет“, като цитирам една телеграма от Бостън, която прогърмя в английските вестници и потвърждаваше всичко, известно досега за „Божествената Мария“. „Тази бригантина — се казваше в телеграмата — имаше товароподемност 170 тона и принадлежеше на бостънската фирма «Уайт, Ръсел & Уайт» — вносители на вино. Капитан Дж. У. Тибс беше дългогодишен служител на фирмата, човек известен със своите способности и проверена честност. Придружаваха го съпругата му — тридесет и една годишна, и най-малкото им петгодишно дете. Екипажът се състоеше от седем души, включително двама цветнокожи моряка и един юнга. На борда имаше трима пътника, единият от които видният бруклински специалист по туберкулоза д-р Хабакук Джефсън, известен привърженик на аболиционизма в първите дни на движението, чийто памфлет «Къде е твоят брат?» упражни силно влияние върху общественото мнение преди войната. Другите пътници бяха мистър Дж. Хартън, писар при фирмата, и мистър Септимиус Горинг, метис от Нови Орлеан. Всички опити да се хвърли светлина върху съдбата на тези четиринадесет човешки същества останаха без успех. Загубата на д-р Джефсън ще бъде почувствувана както в политическите, така и в научните кръгове.“
За удобство на читателите изложих накратко всичко, известно досега за „Божествената Мария“ и нейния екипаж, тъй като изминалите десет години с нищо не допринесоха за осветляването на тази загадка. Вземам сега писалката си с намерение да разкажа останалото, което знам за това злочесто пътуване. Смятам, че това е мой дълг пред обществото, защото симптоми, които съм срещал у други хора, ме карат да мисля, че не е далеч времето, когато езикът и ръката ми не ще бъдат в състояние да дават сведения. Нека отбележа в началото на разказа си, че аз съм Джоузеф Хабакук Джефсън, доктор по медицина в Харвардския университет, бивш лекар-консултант при самарянската болница в Бруклин.
Несъмнено много хора ще се учудят защо не съм се разкрил досега и как съм изтърпял толкова много догадки и предположения да се ширят, без да се намеся. Ако разкриването на фактите, които са ми известни, би могло по някакъв начин да послужи на правосъдието, аз бих сторил това без колебание. Струваше ми се обаче, че такъв резултат не би могло да бъде постигнат, а когато след всичко случило се реших да разкажа за моя случай на едно английско длъжностно лице, бях посрещнат с такова обидно недоверие, че никога повече няма да се подлагам на подобно унижение. Съдията от Ливърпул обаче бих могъл да оправдая за неговата неучтивост, след като си спомня за отношението, проявено от моите собствени роднини. Макар и да познаваха безупречната ми репутация, те изслушваха разказа ми със снизходителна усмивка, като да беше халюцинации на маниак. Това обидно недоверие към мен доведе до скарването ми с Джон Ванбъргър, брат на жена ми, и затвърди у мен решението да оставя случая да потъне в забвение — решение, което промених само под настоятелните молби на моя син. За да направя разказа си по-ясен, трябва да се спра на две събития от досегашния ми живот, които хвърлят светлина върху случилото се по-сетне.