Баща ми, Уилям К. Джефсън беше проповедник на сектата „Плимутските братя“ и един от най-уважаваните граждани на Лоуъл. Като повечето от пуританите на робството и именно от него съм получил онези уроци, които по-късно ръководеха всяко мое действие. Докато следвах медицина в Харвардския университет, вече се бях проявил като деен аболиционист. А когато след дипломирането си купих една трета дял от практиката на д-р Уилис в Бруклин, аз успях, независимо от служебните си задължения, да отдам много време на каузата, която ми беше по сърце — моя памфлет „Къде е твоят брат?“ (Суорбърг, Листър Со, 1859 г.) привлече всеобщо внимание.
Когато избухна войната, напуснах Бруклин и придружих Сто и тридесети нюйоркски полк по време на сраженията. Участвувах във втората битка при Бул Ран и в битката при Гетисбърг. Накрая бях тежко ранен при Ентитъм и сигурно щях да умра на бойното поле, ако не беше милосърдието на един човек на име Мъри, който ме пренесе до дома си и се погрижи за всичко. Благодарение на него и на грижите, които положиха за мен неговите черни слуги, аз скоро можех да се разхождам из плантацията с помощта на бастун. Именно през този период на възстановяване се случи нещо, тясно свързано с моя разказ.
Между негърките, които бдяха най-усърдно до постелята ми по време на боледуването ми, имаше една старица, видимо със значителна власт над останалите. Тя се държеше изключително внимателно към мен и от няколкото разменени с нея думи разбрах, че е чувала за мен и ми е благодарна за защитата на нейната потискана раса.
Един ден, като седях сам на верандата и се приличах на слънце, обмисляйки дали да се присъединя отново към армията на Грант, с изненада видях това старо същество да куцука към мен. След като се огледа внимателно, за да се убеди, че сме сами, тя затършува в нагръдника на роклята си и извади малка кожена торбичка, окачена на шията й на бяла връвчица.
— Маса — изрече тя дрезгаво, като се наведе до самото ми ухо. — Аз умре скоро. Аз много стара жена. Не остане дълго в плантация на маса Мъри.
— Ти ще живееш още дълго, Марта — отвърнах аз. — Знаеш, че съм лекар и ако не се чувствуваш добре, кажи ми какво ти е, а пък аз ще се опитам да те излекувам.
— Няма желание живее — има желание умре. Мой скоро отиде при ангелите. — На това място тя отново заговори с оная полуезическа напевност, характерна за негрите. — Но, маса, аз има нещо и трябва да остави него, преди да си иде. Аз не може вземе него на оня свят. Много скъпоценно нещо. По-скъпоценно и по-свято от всичко нещо на света. Мой бедна, стара негърка има това нещо, защото мой народ бил много велик народ в старата страна. Но ти не може разбере това, както черни хора може. Мой баща дава това нещо на мен, негов баща дава на него, а сега аз на кого да даде? Бедна Марта няма дете, няма роднини, никой няма. Никой не заслужава камък. И ето аз казва: маса Джефсън пише книги и се бори за черни хора — той добър човек, трябва даде него камък, нищо, че бял човек, и може никога не разбере какво камък значи и откъде дошъл.
На това място старата жена затършува из кожената торбичка и извади плосък черен камък, пробит в средата.
— Ето, вземи — каза тя и насила го сложи в ръката ми. — Вземи го. Щом това добро, от него лошо няма дойде. Винаги пази него добре.
С предупредителен жест старата жена си тръгна накуцвайки, така внимателно, както бе дошла, като се оглеждаше на всички страни дали не ни наблюдават.
Сериозността на старата жена бе по-скоро забавна, отколкото заинтригуваща и единственото, което ме възпря да се разсмея по време на нейната тирада, бе страхът да не засегна чувствата й. След като си отиде, разгледах внимателно камъка, който ми бе дала. Той беше наситено черен, изключително твърд, с овална форма — точно такъв плосък камък, какъвто всеки би избрал на морския бряг, ако иска да го хвърли надалеч. Беше дълъг около три инча и широк в средата около инч и половина, но заоблен по краищата. Най-любопитното нещо в него бяха няколко ясно забележими линии, разположени в полукръг по повърхността му, които му придаваха вид на човешко ухо. Всъщност аз бях доста заинтересован от моето ново притежание и реших при пръв случай да го покаже като геоложки образец на моя приятел професор Шрьодер от Института в Ню Йорк. Пъхнах го в джоба си и като се надигнах от стола, отправих се на малка разходка из градината, забравяйки за случката.