— За къде се отправя корабът?
— За Лисабон.
— От колко души е екипажът?
— От седем, господине.
— Пътници?
— Да. Двама. Един от нашите млади служители и един лекар от Ню Йорк.
— Да пътува някой южняк?
— Не, господине.
— Има ли място за още един пътник?
— Имаме кабини за още трима — отвърна чиновникът.
— Заминавам — каза решително квартеронът. — Заминавам и ще запазя мястото си веднага. Запишете, моля — Септимиус Горинг от Нови Орлеан.
Чиновникът попълни бланка и я подаде на непознатия, като му посочи най-долу мястото за подпис. Когато мистър Горинг се наведе да подпише, аз с ужас видях, че пръстите на дясната му ръка са изтръгнати и той държи писалката между палеца и дланта си. Виждал съм хиляди убити в бой, асистирал съм на всевъзможни хирургически операции, но не си спомням друга гледка да е оставяла у мен такова чувство на отвращение, както тази ужасна, кафява, подобна на сюнгер ръка, чийто единствен израстък стърчеше отблъскващо. Той го използва доста сръчно, за да постави подписа си, после кимна на чиновника и излезе от кантората, тъкмо когато мистър Уайт изпрати да ми съобщят, че е готов да ме приеме.
Същата вечер отидох на „Божествената Мария“ и огледах каютата си, а тя, като се има предвид малкия размер на кораба, бе изключително удобна. Мистър Горинг, когото бях видял сутринта, имаше съседната каюта. Насреща беше капитанската кабина и една малка каюта за мистър Джон Хартън, който пътуваше по работа на фирмата. Тези помещения бяха разположени от двете страни на коридора, който водеше от главната палуба до каюткомпанията. Каюткомпанията представляваше уютно помещение, облицовано с вкус в дъб и махагон, с разкошен брюкселски килим и луксозни канапета. Харесах много каютата си, а така също и капитан Тибс, истински моряк, както и да го погледнеш, с гръмлив глас и сърдечно държание. Той ме поздрави с добре дошъл на кораба и настоя да изпием една бутилка вино в кабинета му. Тогава сподели, че е решил да вземе със себе си своята съпруга и най-малкото си дете и че се надява с повече късмет да стигне до Лисабон за три седмици. Побъбрихме си и се разделихме като най-добри приятели, а той ме предупреди да бъда напълно готов до сутринта, тъй като смятал да използува дневния прилив и да потегли с вече натоварения кораб. В хотела ме очакваше писмо от моята съпруга и след освежителен нощен сън сутринта бях на борда на кораба. Оттам насетне мога да цитирам извадки от дневника, който пишех, за да разнообразя скуката от продължителното пътешествие по море. Ако на места не е достатъчно интересен, мога поне да се осланям на неговата точност, тъй като го водех съвестно всеки ден.
16 октомври. Отблъскваме в два и половина и на буксир излязохме от залива, където влекачът ни остави и с издути платна потеглихме с около девет възела в час. Стоях на кърмата и наблюдавах как ниският бряг на Америка постепенно потъва отвъд хоризонта, докато вечерният здрач го скри от погледа ми. Само една самотна червена светлинка продължи да сияе зад нас и да хвърля дълга следа като кървава диря по водата. Сега, докато пиша тези редове, тя все още се вижда, макар и вече да се е превърнала в мъгляво петънце. Капитанът е в лошо настроение, защото двамина от моряците му го подведоха в последната минута и той се видя принуден да вземе на кораба двама негри, които случайно бяха на кея. Недошлите моряци бяха верни момчета, на които можеше да се разчита — бяха направили с него няколко рейса и неявяването им го обърка и същевременно ядоса. При положение, че екипаж от седем души трябва да управлява един доста голям кораб, загубата на двама опитни моряка е сериозна работа, защото макар и негрите да могат да дават вахти на щурвала или да мият палубите, при лошо време на тях не може да се разчита. Готвачът ни също е негър, мистър Септимиус Горинг има дребен тъмнокож слуга, така че ние сме едно твърде пъстро общество. Писарят Джон Хартън обещава да бъде приятен спътник, защото е весел, забавен младеж. Странно колко малко общо имат богатството и щастието. На него тепърва му предстои да намери своето място в живота, тръгнал е да търси късмета си в далечна страна, а въпреки това като че е най-щастливият човек на света. Ако не се лъжа, Горинг е богат, аз също, но знам, че имам болни дробове, а Горинг, доколкото мога да съдя по лицето му, има по-скрита болка. Колко бедни изглеждаме ние в сравнение с безгрижния чиновник, който няма и петак в джоба си.