19 октомври. Вятърът бе студен и аз благоразумно останах целия ден в каютата си, като я напуснах само за вечеря. Като лежа в койката си, мога, без да ставам, да стигна книгите, лулите или нещо друго, ако ми потрябва, в което е предимството на малкото жилище. Старата ми рана започна да ме наболява днес, вероятно от студа. Четох „Есета“ от Монтен и се лекувах. Следобед дойде Хартън с Доди — детето на капитана, — след това дойде самият шкипер, така че аз кажи — речи дадох прием.
20 и 21 октомври. Все още е студено. Непрекъснато ръми и не бях в състояние да напусна каютата си. Това заточение ме кара да се чувствувам слаб и потиснат. Горинг намина да ме види, но посещението му не ме развесели много, тъй като той не каза ни дума, а се задоволи да ме гледа вторачено по особен и твърде дразнещ начин. След това стана и мълчаливо ме напусна. Започвам да подозирам, че този човек е душевно болен. Мисля споменах — каютата му е до моята. Двете каюти са просто разделен с тънка дървена преграда, по която на много места има пролуки и някои от тях са толкова големи, че като лежа в койката си, без да искам, наблюдавам движенията му в съседната кабина. Без да имам желание да играя ролята на шпионин, непрекъснато го виждам да стои наведен над нещо подобно на карта и да работи с молив и компаси. Отбелязах интереса му към въпроси, свързани с навигацията, но съм изненадан, че той трябва да се нагърбва с определянето на курса на кораба. Ала това е твърде невинно занимание и той несъмнено сверява резултатите си с данните на капитана. Бих искал този човек да не занимава толкова мислите ми. През нощта на двадесети сънувах кошмар — присъни ми се, че койката ми е ковчег и аз съм положен в него, а Горинг се опитва да закове капака му, който аз неистово отблъсквам. Даже след като се събудих, ми бе трудно да повярвам, че не се намирам в ковчег. Като медицинско лице знам, че кошмарът се дължи на съдови смущения в мозъчните полукълба и въпреки това в болезненото си състояние не мога да се отърва от отвратително угнетяващото впечатление, което остави у мене този сън.
22 октомври. Денят е хубав, небето е почти безоблачно, а свежият югозападен бриз ни носи весело по пътя ни. Очевидно някъде наблизо е имало буря, тъй като има силно вълнение и корабът така се накланя, че най-долната рейка на фокмачтата почти докосва водата. Направих една освежителна разходка по юта, макар че още не съм свикнал с люлеенето на кораба. Няколко птички, мисля сипки, кацнаха на такелажа.
16:40 часа. Докато бях на палубата тази сутрин, чух внезапен изстрел някъде откъм моята каюта. Запътих се бързо надолу и установих, че едва не съм станал жертва на нещастен случай. Оказа се, че Горинг почиствал револвера в каютата си, когато едната цев, която той мислел за незаредена, гръмнала. Куршумът минал през страничната преграда и се забил във фалшборда, точно на мястото, където обикновено е главата ми. Много често съм бивал под обстрел, за да преувеличавам опасностите, но няма съмнение, че ако бях в койката си, куршумът щеше да ме убие. Горкият Горинг не знаеше, че бях излязъл на палубата този ден и затова бе ужасно уплашен. Никога не бях виждал човек с изражение като неговото, когато, втурнал се от кабината си с димящия пистолет в ръка, той се сблъска лице с лице с мен, като слизах от палубата. Разбира се, засипа ме с извинения, макар че аз просто се засмях над случката.
23 часа. Случи се нещастие — толкова неочаквано и ужасно, че моята малка сутрешна преживелица става съвсем незначителна. Мисис Тибс и детето й са изчезнали — изчезнали са безследно. Трудно мога да се съсредоточа, за да опиша тъжните подробности. Около осем и половина Тибс, пребледнял, се втурна в каютата ми и ме попита дали не съм виждал жена му. Отговорих му, че не съм. В изстъпление той се втурна към каюткомпанията, търсейки да се добере до някаква следа от нея. Последвах го, като напразно се мъчех да го убедя, че опасенията му са нелепи. За час и половина претърсихме целия кораб, без да намерим и следа от изчезналата жена или от детето. Горкият Тибс изгуби съвсем гласа си, докато викаше името й. Дори и моряците, които обикновено са безчувствени, бяха дълбоко потресени от вида му, когато той гологлав и раздърпан блуждаеше по палубата, претърсвайки с трескаво безпокойство най-невероятни места, след което отново и отново се връщаше при тях с възбуждащо състрадание и упорство. За последен път е била видяна в около седем часа, когато завела Доди на кърмата да вземе глътка свеж въздух, преди да го сложи в леглото. По това време там не е имало никой, освен моряка-негър на щурвала, който отрича да я е видял. Цялата история е обвита в загадка. Аз лично предполагам, че докато мисис Тибс е държала детето, застанала близо до фалшборда, то е скочило и паднало в морето, а в инстинктивния си опит да го хване й спаси, тя го е последвала. По друг начин не мога да си обясня това двойно изчезване. Съвсем допустимо е разигралата се трагедия да не е била забелязана от рулевия, тъй като по това време е било вече тъмно, а високите светлинни люкове на каюткомпанията закриват по-голямата част от юта. Каквато и да е истината, това е ужасна трагедия и тя хвърли най-мрачна сянка върху нашето пътешествие. Помощник-капитанът върна кораба, но очевидно няма ни най-слаба надежда да ги открием. Капитанът лежи вцепенен в каютата си. Дадох му силна доза приспивателно, което поне за няколко часа ще заглуши страданието му.