10 ноември. Времето става все по-топло и по-топло. Днес няколко птици от сушата прелетяха и кацнаха на такелажа, макар да сме все още много далеч от крайната цел на пътешествието си. Горещината е толкова голяма и сме станали толкова лениви, че единственото, на което сме способни, е да се мъкнем и пушим по палубата. Горинг дойде днес при мен и ми зададе още няколко въпроса във връзка с моя камък, но отговорите ми бяха много сдържани, защото все още не мога да му простя за наглия начин, по който искаше да ме лиши от него.
11 и 12 ноември. Продължаваме да напредваме. Никога не съм си представял, че Португалия е толкова гореща, но сигурно на сушата е по-прохладно. Хайсън, както и останалите, са изненадани от това.
13 ноември. Случи се нещо изключително, толкова изключително, колкото и необяснимо. Или Хайсън е направил глупава грешка, или някакво магнитно влияние повреди инструментите ни. Тъкмо на разсъмване вахтеният на бака извика, че е чул шум от прибой отпред, а Хайсън смята, че е видял ивица земя. Корабът промени курса си и макар да не се виждаха светлини, никой от нас не се съмняваше, че сме стигнали португалския бряг малко по-рано, отколкото очаквахме. Каква бе изненадата ни, когато видяхме гледката, която се разкри пред нас при изгрев-слънце. Отвсякъде, докъдето стигаше погледът ни, виждахме дълга линия на прибой, огромни зелени талази се кълбяха и разбиваха в облак от пяна. Но какво пък се намираше отвъд прибоя! Нито зелените брегове, нито високите крайбрежни скали на Португалия, а необятна пясъчна пустиня, която се сливаше с хоризонта. Надясно и наляво, накъдето и да погледнеше човек, се забелязваше само жълт пясък, струпан на места в причудливи хълмове, някои от които бяха високи стотици фута, докато другаде се виждаха дълги ивици, равни като маса за билярд. Хартън и аз, с когото бяхме излезли заедно на палубата, се спогледахме смаяни, а той избухна в смях. Хайсън е извънредно покрусен от случилото се и твърди, че някой е пипал инструментите. Няма съмнение — това е африканският бряг, а преди, няколко дни на северния хоризонт наистина сме видели върха на Тенерифе. А когато забелязахме птиците, долетели от сушата, трябва да сме минавали покрай някой от Канарските острови. Ако сме продължили по същия курс, то сега се намираме на север от Капо Бланко, близо до неизследваната област, която граничи с огромната Сахара. Всичко, което можем да направим, е да поправим, доколкото е възможно, нашите инструменти и да се отправим отново към Португалия.
8:30 вечерта. През целия ден сме на дрейф. Брегът се намира на миля и половина от нас. Хайсън изпробва инструментите, но не можа да намери каквато и да било причина за необичайното им отклонение.
Това е краят на моя личен дневник и трябва да възстановя останалото по памет. Едва ли бих допуснал грешка за събитията, които дълбоко са се запечатали в паметта ми. Същата тази нощ бурята, която дълго се готвеше, връхлетя върху ни и аз разбрах накъде са клонели всички онези незначителни инциденти, които бях записал така безцелно. Бил съм сляп глупак да не ги видя по-рано. Ще разкажа колкото мога по-точно всичко, което се случи. Бях се прибрал в каютата си в единадесет и половина и се приготвях да лягам, когато на вратата ми се почука. Отворих и видях малкия черен слуга на Горинг, който ми каза, че господарят му желаел да поговори с мен на палубата. Учудихме, че иска да ме види в такъв късен час, но се качих горе без колебание. Преди да стъпя на юта, бях сграбчен изотзад, проснат по гръб и около устата ми бе вързана кърпа. Борех се доколкото можех, но въже бързо и здраво ме опаса и се намерих прикован към весилката на една от спасителните лодки, напълно безсилен да сторя или да кажа каквото и да било, докато острие на нож, опряно в гърлото ми, ме предупреди да прекратя съпротивата. Нощта бе непрогледна и не бях в състояние да разпозная нападателите си, но когато очите ми привикнаха в тъмнината и луната се измъкна от облаците, които я закриваха, видях, че съм заобиколен от двамата черни моряци, негърът-готвач и моя спътник Горинг. Друг един пълзеше по палубата в краката ми, но той беше в сянка и не можах да го позная.
Всичко това стана така бързо, че едва ли бе минала една минута, откакто изкачих стълбата, до мига, в който се оказах безсилен, със запушена уста. Всичко бе толкова изненадващо, че едва ли можех да си наложа да го осъзная или да разбера какво означаваше всичко това. Чувах около себе си бандитите да разговарят с накъсан страстен шепот и някакъв инстинкт ми подсказа, че обсъждаха въпроса за моя живот. Горинг говореше властно и ядовито, а другите отговаряха мрачно, като че ли се противопоставяха на заповедите му. След това всички заедно се отдалечиха на отсрещната страна на палубата, откъдето аз продължавах да долавям шепота им, въпреки че светлинните люкове на каюткомпанията ги скриваха от погледа ми. През цялото време гласовете на палубните вахтени, които бъбреха и се смееха на другия край на кораба, се чуваха ясно и аз ги виждах, събрани на групичка, без да имат и най-малка представа за тъмните дела, които ставаха само на тридесетина ярда от тях. О, да бих могъл да ги предупредя дори и с една дума, макар и с риск да загубя живота си! Но това бе невъзможно. Луната просветваше от време на време през разпръснатите облаци, виждах сребристите проблясвания на вълните, а отвъд тях — обширната тайнствена пустиня с нейните фантастични пясъчни хълмове. Взирайки се надолу, забелязах, че човекът, който стоеше свит на палубата, все още лежи там и докато се вглеждах в него, един проблеснал лунен лъч освети обърнатото му нагоре лице. Боже господи! Дори и сега, когато са минали повече от дванадесет години, ръката ми трепери, като пиша тези редове! Въпреки изкривените черти и изпъкнали очи, разпознах лицето на Хартън, веселия млад писар, който ми правеше компания през цялото пътуване. Не бе нужно око на специалист, за да се види, че той е мъртъв, докато усуканата около врата му кърпа и пъхнатият в устата му парцал показваха как тихомълком извергите бяха свършили пъкленото си дело. Обяснението, което осмисляше всяка една случка от нашето плаване, ме осени като светкавица, когато се взрях в трупа на бедния Хартън. Много неща бяха все още загадъчни и необясними, но аз почувствувах, че смътно долавям истината.