Дочух шум на драскане на кибритена клечка от другата страна на светлинните люкове и видях високата мършава фигура на Горинг, който стоеше на фалшборда и държеше в ръцете си, както се разбра, затъмнен фенер. Той го провеси зад борда на кораба и за мое учудване забелязах как сред пясъчните хълмове на брега незабавно блесна в ответ друга светлина. Това стана толкова бързо, че ако не бях проследил взора на Горинг, никога не бих го открил. Той отново наклони надолу фенера и от брега отново му отговориха. Тогава той слезе от фалшборда и в този миг се подхлъзна и вдигна такъв шум, щото за секунда си помислих, че действията му ще привлекат вниманието на вахтените. Напразна надежда. Нощта бе спокойна и корабът стоеше неподвижен — нищо не предразполагаше вахтените към бдителност. Хайсън, който след смъртта на Тибс командуваше и двете вахти, бе слязъл да подремне в каютата си, а боцманът, останал да отговаря за дежурството, стоеше с другите двама вахтени в подножието до фокмачтата. Немощен, безмълвен, с въжета, врязани в тялото ми, и с мъртвеца при краката ми, аз очаквах следващото действие от трагедията.
Четиримата бандити бяха застанали сега на другия край на палубата. Готвачът бе въоръжен с нещо подобно на секира, другите имаха ножове, а Горинг държеше пистолет. Бяха се облегнали на релинга и гледаха във водата като че ли дебнеха нещо. Видях как единият сграбчи за ръката съседа си и като че ли му посочи някакъв предмет. Погледах в тази посока и забелязах една тъмна грамада, която се приближаваше към кораба. Когато тя излезе из мрака, видях огромно, движено най-малко от двадесет весла кану, пълно с хора. Вахтените го забелязаха едва когато се блъсна о кърмата и като нададоха вик, втурнаха се към юта. Но беше вече късно. Тълпата от черни исполини се покатери по шканците и водена от Горинг, се разля по палубата като неудържим поток. Само за миг съпротивата бе преодоляна, невъоръжените вахтени бяха повалени и вързани, както и спящите моряци, които бяха измъкнати от койките им. Хайсън се опита да защити тесния проход към каютата му, дочух шум от боричкане и виковете му за помощ. Нямаше кой да му помогне и той бе изкаран на кърмата с дълбока кървяща рана на челото и с кърпа, напъхана в устата. След малко негрите се събраха на съвет, за да решат съдбата ни. Видях, че нашите черни моряци говорят нещо, като ме сочат, и че думите им се посрещат от туземците със сподавено удивление и недоверие. Един от тях дойде при мен, пъхна ръка в джоба ми, извади моя черен камък и го вдигна високо. След това го подаде на един мъж, изглежда вожда, който го огледа внимателно, доколкото позволяваше оскъдната светлина, и като измърмори няколко думи, подаде талисмана на застаналия до него воин, оня също го разгледа и отново го подаде на друг, докато от ръка на ръка камъкът обиколи цялата група. След това вождът каза няколко думи на Горинг на местния език, след което квартеронът се обърна към мен на английски. Като че ли сега виждам тази сцена! Високите мачти на кораба и потокът лунна светлина, който посребрява рейките и очертава ясно мрежата от корабни въжета; неподвижната група войни, опрели се на копията си; мъртвеца при краката ми; редицата бели пленници, а отпреде ми отвратителният метис, който в елегантните си бели ленени дрехи представляваше странен контраст в сравнение със съучастниците си.