Отвътре храмът бе по-широк, отколкото човек би си представил, гледайки го отвън. По стените бяха окачени рогозки, раковини и други украшения, но останалата, по-голяма част от помещението бе съвсем празна, с изключение на един-единствен предмет, поставен в центъра. Това бе гигантска фигура на негър, която първоначално взех за жив крал или върховен жрец с исполински ръст, но когато го приближих, от начина, по който отразяваше светлината, убедих се, че това бе статуя, изсечена със забележително майсторство от блестящ черен камък. Заведоха ме при идола /а това не можеше да бъде нищо друго освен идол/ и като го разгледах отблизо, забелязах, че макар статуята да беше безупречна във всяко едно отношение, едното й ухо бе отломено. Сивокосият негър, който държеше моята реликва, се покатери на едно столче и като протегна ръка, постави черния камък на Марта върху нащърбената повърхност отстрани на главата на статуята. Нямаше никакво съмнение — това бе откъртен от нея къс. Той прилягаше така точно, че когато старецът отдръпна ръката си от ухото, то остана на мястото си още няколко мига, преди да падне върху отворената му длан. При тази гледка присъствуващите се проснаха на земята с възклицания, а тълпата навън, на която бе съобщена новината, нададе диви викове и радостни вопли.
Само за миг се бях превърнал от пленник в полубог. Отново, този път триумфално, ме преведоха през града, хората се блъскаха напред, за да докоснат дрехите ми и да съберат праха, по който стъпваха нозете ми. Предоставиха ми една от най-просторните колиби и ми дадоха угощение от всевъзможни местни деликатеси. Все още не се чувствувах свободен, защото няколко копиеносци бяха оставени да охраняват колибата ми. Целия ден мисълта ми бе заета с планове за бягство, от които нито един не изглеждаше осъществим. От едната страна бе огромната пустиня, която се простираше чак до Тимбукту, а от другата морето, непрекосявано от кораби. Колкото повече размишлявах по този въпрос, толкова по-безнадежден ми изглеждаше. Съвсем и не подозирах колко близо съм до освобождението си.
Нощта се спусна и глъчката отвън постепенно утихна. Лежах в леглото върху прострените нарочно за мен кожи и все още разсъждавах върху бъдещето си, когато в колибата ми безшумно влезе Горинг. В първата минута помислих, че е дошъл да довърши кръвожадното си дело и да се разправи с мен — последния оцелял от кораба. Скочих, решен да се защищавам до последен дъх. Горинг се усмихна при тази реакция и ме покани със знак да заема мястото си, а самият той седна на другия край на леглото.
— Какво Мислите за мен? — с този удивителен въпрос започна нашият разговор.
— За вас ли? — почти изкрещях аз. — Мисля, че сте най-гнусният, най-чудовищният мръсник, който някога е сквернил земята. Ако бяхме далеч от тези ваши черни дяволи, щях да ви удуша със собствените си ръце.
— Не говорете толкова високо — каза той, без ни най-малка проява на раздразнение. — Не искам да прекъснат разговора ни. Бихте ме удушили, така ли? — продължи развеселен. — Очевидно аз отвръщам на злото с добро, тъй като съм дошъл да ви помогна да избягате.
— Вие? — възкликнах с недоверие.
— Да, аз — продължи той. — Не ви правя никаква услуга. Просто действувам последователно. Нямам причина да не бъда съвсем откровен. Искам да стана крал на това племе. Това, разбира се, не е толкова висока чест, но знаете какво е казал Цезар: по-добре пръв в галско село, отколкото последен в Рим. Вашият проклет камък не само спаси живота ви, но и обърка главите на хората, накара ги да мислят, че сте слезли от небето, и аз не мога да имам влияние върху тях, докато сте тук. А понеже не мога да ви убия, ще ви помогна да избягате — той изрече всичко това с най-естествен и сладък глас, като че ли жаждата да убие бе най-нормално желание.
— Сигурно бихте дали всичко, за да ми зададете няколко въпроса — продължи той след кратка пауза, — но сте твърде горд, за да го сторите. Няма значение, аз ще ви разкажа някои неща, които искам да узнаят белите хора, когато се завърнете при тях, ако имате достатъчно късмет за това. Например за вашия проклет камък. Тези негри, ако може да се вярва на легендата, някога са били мохамедани. Още докато Мохамед бил жив, сред последователите му настъпил разкол. Мохамеданите-разколници напуснали Арабия и в края на краищата прекосили Африка. Те отнесли в изгнанието си една ценна реликва от бившата си религия — огромен къс от черния камък на Мека. Камъкът, вероятно сте чули, бил метеорит, който при падането си на земята се разбил на парчета. Едно от тези парчета е все още в Мека. По-големият къс е бил отнесен в Северна Африка, където изкусен майстор му придал формата, в която го видяхме днес. Тези хора са потомците на мюсюлманите, отцепили се от Мохамед. Те благополучно пренесли реликвата си през всичките си странствувания и накрая се заселили в това неизвестно място, където пустинята ги защищава от враговете им.